Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

През последните четири часа постоянно пристигаха гости да отдадат последната си почит; идваха от всяка част на огромния Град. Последен, уморен от пътуването си от клиниката, се появи синът на Левър, Майкъл.

И за Майкъл новината се оказа силен шок. Като останалите и той бе мислил, че старият ще живее вечно. Час-два се позабавлява с мисълта да бойкотира погребението, да изиграе до горчивия край ролята си на отритнатия син, но се почувства зле. Защото истината беше, че той все още обичаше баща си. Новината за смъртта на стареца го бе разтърсила до дъно. Той остана вцепенен, а по-късно, насаме с Мери се бе сринал, бе плакал като дете, докато тя го прегръщаше. Сега, тържествен и важен, мина заедно с нея през вратата към последния дом на баща си; биопротезите правеха походката му несръчна, скована.

— Прислужник Дън — той поздрави „номер едно“ на баща си в огромното фоайе. — Много съжалявам, че трябва да се срещнем отново при такива обстоятелства.

Прислужникът сведе ниско глава, очевидно развълнуван, че Майкъл е дошъл.

— И аз, господарю Майкъл. Надявах се да ви поздравя с добре дошли при по-щастлив случай.

Майкъл се усмихна сковано и продължи, до него Мери мълчеше, сила и опора както винаги.

На вратата към библиотеката той се спря, обърна се да я погледне, изведнъж изплашен. В отговор тя се протегна, нежно стисна ръката му, окуражи го да се изправи с лице пред предстоящото.

Той си пое дълго, дълбоко дъх и тръгна. Слугите отвориха пред него огромните врати. Като го видя, тълпата вътре замлъкна; всички глави се извърнаха да видят как Майкъл прекосява стаята и се приближава към ковчега на баща си.

Свел поглед към стария, Майкъл усети прилив на болка и копнеж, толкова страшен, толкова силен, че заплашваше да го отнесе. Потръпна едва-едва, наведе ниско глава и се протегна да докосне и за кратко да задържи ръката на баща си.

Беше студена. Толкова студена и твърда.

Вдигна очи, потърси Мери, за миг отново станал малко момче, уплашено и объркано; после си пое отново дъх, огледа се, усмихна се благодарно на всички онези приятели на баща си, които бяха дошли да го изпратят в неговия последен ден на земята.

— Благодаря ви — каза съкрушено. — Благодаря на всички. Баща ми щеше да го оцени. А аз… аз съм силно покъртен от присъствието ви. Моят баща беше велик човек. Велик човек.

Мнозина сведоха погледи, развълнувани от кратката му реч, други се взираха в него открито, сякаш се чудеха каква играе; защо се прави сега на послушния син, след като преди бе отказал да изпълнява синовния си дълг.

Когато се отдръпна от ковчега, от всички страни се надигна лека глъчка. Още от тази сутрин се бе понесъл слухът, че Ву Ши ще назначи свой служител да отговаря за компанията, докато за „ИмВак“ се намери купувач. Предлагаха я и изцяло и като я разбият на съставните й части. Ако никой не я купеше цялата, мнозина се надяваха да се облагодетелстват от смъртта на стария Левър.

На вратата Майкъл за кратко се огледа, после се насили да продължи напред. Мери леко подтичваше, за да го настигне. Той спря отвън на поляната, сред носачите и бегачите, които се изправиха и се поклониха пред господаря си. Мери го притисна плътно към себе си, докато той хлипаше.

Накрая той се отдръпна от нея.

— Добре — рече меко. — Тук свършихме. Да си вървим.

— Ши Левър?

Обърнаха се. Беше Ейнсуърт, адвокатът на стария Левър.

Майкъл сведе поглед.

— Какво има? Нещо, което трябва да подпиша ли?

Ейнсуърт поклати глава, после подаде един лист на Майкъл.

Майкъл погледна. Оригиналът на обезнаследяващото завещание. Последната страница, подписана с гневни заврънкулки от баща му.

— Имам го — студено отговори Майкъл, изпъна гръб и подаде обратно документа на Ейнсуърт; в този миг приличаше на баща си.

— Не. Не ме разбрахте. Той го подписа, но никога не го регистрира. И на мене нямаше да позволи. Което означава, че всичко е ваше, Майкъл. „ИмВак“ и всичко останало. Ваше.

Майкъл Левър присви очи, втренчен в мъжа, сякаш го виждаше за първи път. После хвърли документа на земята, обърна се и тромаво се отдалечи, а Мери забърза подире му да го настигне, докато той си пробиваше път между редиците от носилки към транзитния асансьор.

Транскрипцията на стандартния мандарин с европейска азбука се постига за първи път през XVII в. от италианеца Матео Рици, създал и ръководил първата йезуитска мисия в Китай от 1583 до смъртта си през 1610 г. Оттогава са били правени няколко дузини опити да се редуцират оригиналните китайски звукове, представени от десетки хиляди отделни пиктограми, в ясно разбираема фонетика за използване от Запада. Дълго време обаче доминират три системи — онези, използвани от трите най-големи западни сили, борещи се през XIX в. за влияние в корумпираната и разпадаща се Китайска империя: Великобритания, Франция и Германия. Тези системи са „Уейд-Джайлс“ (във Великобритания и Америка; понякога известна като системата „Уейд“), „Л’екол франсе дьо л’екстрем ориент“ (във Франция) и „Лесинг“ (в Германия).