Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Не — твърдо отговори тя. — Всъщност те са част от красотата, нали? Онова усещане за живот на ръба. Тези дрехи… — докосна нежно със свободната си ръка тежката, но гъвкава дреха и се усмихна. — Твърде много ми харесаха. Мисля да продължа да нося такива, когато се върна в Чун Куо. Кой знае, може да установя нова мода в топлолюбивия свят!

Всички се разсмяха, но бяха доволни. Много пъти по време на пътуванията й беше чувала какво мислят за „топлолюбивия свят“ на Чун Куо; и същевременно разбираше, че я смятаха за различна от останалите, които идваха с големите пътешественически кораби като „Меридиан“ . Съвсем различна.

А тя и си беше различна. На земята, близо до слънцето се бе почувствала отрязана от другарите си, странница, винаги аутсайдер. Но тук се чувстваше в стихията си и откри, че тези големи, бавни, ужасно независими хора я привличат — инстинктивно я привличат.

Усмихна се, огледа добре оформените им лица наоколо. Специален вид хора се осмеляваха да дойдат и да заживеят тук, на два милиарда ли от слънцето. С особена психика. Невероятният студ, налягането, фактът, че всичко — храна, вода, въздух, всичко — трябва да бъде произведено — тези фактори бяха създали една нова раса. Или преоформили старата. Не беше сигурна кое от двете.

За момент сведе поглед, за да разгледа древния месингов планетариум. Четири малки планети обикаляха близо до Слънцето — Меркурий, Венера, Чун Куо и Марс. Зад тях, доста отдалечен, беше Юпитер и после, на същото разстояние — Сатурн, където се намираше тя сега.

Беше изминала дълъг път през тези последни петнайсет месеца. Беше десет пъти по-далече от слънцето в сравнение с мястото, откъдето бе тръгнала. Но баща й бе сгрешил. Не беше забравила Ким. Съвсем не. Всъщност колкото по-далеч отиваше, толкова повече мислеше за него; толкова повече се опитваше да види нещата през неговите очи и да мисли за тях, както би мислил той. Филмите, които снимаше, фактите, които отбелязваше в дневника си — всичко беше за него. И ако трябваше да минат шест години, преди да може да го види отново, тя пак щеше да го чака и да се готви, да се пази за него. Защото времето щеше да дойде. Със сигурност щеше да дойде.

Преди три дена беше пристигнало „писмото“ му. Първоначално тя го остави настрани, объркана от официалния вид на пакета — с печата на „СимФик“ на гърба. Петнайсет часа по-късно, след едно дълго и уморително пътуване по Големия склон, тя се върна към него и най-сетне го отвори.

За първи път чуваше нещо за него от деня, когато я бяха завлекли на борда на „Меридиан“ на космодрума в Нанкин. Но той като че ли не й пишеше за първи път. От онова, което четеше, ставаше ясно, че й е писал често. Тази мисъл я разгневи. Мисълта, че баща й пак се е месил, откъсвал я е от тези неща, опитвал се е да ръководи живота й по начина, по който той искаше.

Но сега тя знаеше. Каквото и да бе казал баща й, когато говориха за последен път, то беше лъжа. Ким не я беше забравил. Даже наопаки. И ако баща й си мислеше, че тя ще промени решението си, значи той просто не я разбираше. Във всеки случай не и по начина, по който я разбираше Ким.

Пак вдигна поглед и се усмихна на тази мисъл. Да, само той може би я разбираше — изцяло, инстинктивно — и й се доверяваше — по начина, по който тези хора тук се доверяваха един на друг. Пред лицето на всички.

Трябваше да чака шест години. Шест години, докато стане пълнолетна. Но тя щеше да изчака. А междувременно бавно щеше да се връща при него. Към голямото слънце на живота й.

Със съзнанието, че той ще я чака. Че ще е там, а тъмните му очи ще я търсят.

Повече от сто носилки изпълваха поляната пред имението на Левър. Носачите им се събираха тихо, чакаха, а слугите от дома минаваха между тях и им предлагаха купи с фиде и малки чашки с оризово вино.

Вътре в къщата поканените се бяха събрали в огромната библиотека и разговаряха шокирани. Едва предния ден в съвсем същата стая старият Левър ги бе събрал на среща за създаване на фонда, а енергичното му, открито поведение бе накарало повечето от тях да повярват, че той ще бъде там и след век и пак ще ги ръководи. Но сега той беше мъртъв и нищо нямаше да го върне. Не и в този кръг на съществуването.

Лежеше в огромен ковчег в единия край на стаята, сивата му коса беше старателно сресана назад, масивната му гръд не се надигаше под чисто бялата коприна. За първи път от много години изглеждаше спокоен. Вече не се стремеше към онова, което винаги го привличаше. Вече не се гневеше.