Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Спомените се стопиха, изчезнаха. Празни стаи — помисли си той. — Това ми остана. Празни стаи.

Допря длан до врата си — пръстите му бяха странно топли върху охладената от нощта плът. Той натисна, после леко подръпна кожата — усещаше силата на мускулите, твърдата кост отдолу; всичко бе толкова маловажно, толкова преходно. Прах, който вятърът ще разпилее. Може би тогава беше най-добре да си отиде така, както си бяха отишли те — в един кратък, внезапен взрив от болка. Болка, а после… нищо.

— Най-добре… — изрече го тихо, отпусна ръка и скръцна със зъби срещу внезапно облялата го вълна от чувства. Най-добре? Кой ли знаеше какво е най-добре? И все пак той беше длъжен да знае — или поне привидно да знае. Точно това правеше скръбта му различна, особена. И въпреки всичко беше само скръб, същата като скръбта на безбройните милиони, страдали от самата зора на човечеството досега.

— Вечно ли ще е така? Трябва ли сърцето да се превръща в камък?

Остана там дълго — чувстваше се някак отвратен от себе си. След това рязко прекоси стаята, отиде при спящия Куей Джен, събуди бавачката и й нареди да приготви детето за път.

Фей Йен го посрещна в голямата зала на Хей Шуй. Не я беше предупредил, че ще идва, и тя не бе успяла да се приготви. Беше си наметнала бледосин халат и прибрала назад дългата си черна коса, но лицето й не беше гримирано, нито ноктите — лакирани. От години не я беше виждал толкова естествена. Колебливо, с изписана на лицето й дълбока почуда тя се приближи към него и коленичи в краката му със сведена глава в очакване на нарежданията.

— Чу ли? — попита той тихо.

Тя кимна едва-едва и застина.

— Аз… — той се огледа. Усещаше присъствието на стражите пред вратата, на бавачката зад него, гушнала Куей Джен. Извърна се рязко и им махна, че са свободни. После се наведе, повдигна брадичката й и я накара да го погледне.

— Трябва да поговоря с тебе. Аз…

Очите й — най-прекрасното нещо в нея — го накараха да изгуби дар-слово. Той коленичи близо до нея — усещаше топлия й сладък мирис, голотата й под халата и искаше само да я прегърне, да затвори очи и да я притисне към себе си.

Тя се дръпна назад.

— Защо?

Стрелна с очи ръката му, увиснала неловко във въздуха между главите им, а след това отново срещна погледа му. Напрежението в очите й го изненада.

Отдръпна ръка и сведе глава. Как да й обясни какво го е накарало да дойде? Беше нещо повече от внезапен импулс, ала знаеше колко неразумно ще прозвучи. Всичко между тях бе свършило още преди години. И да дойде сега тук…

— Какво искаш, Ли Юан?

Гласът й сега беше по-мек. Погледна я — не знаеше какво да очаква — и забеляза, че го гледа странно. Очите й сякаш искаха да го погълнат.

— Мислех си… — започна жената и млъкна. Леко отвори уста — мека и влажна — там, пред него, също като в сънищата му.

— Мислех си за тебе — изрече той. — За нас.

Забеляза болката в очите й и за първи път осъзна, че и тя е страдала; видя празнотата, която никакви случайни любовници не можеха да запълнят. Бавно, нежно протегна ръка и я погали по бузата.

— Недей — отрони тя, но бузата й леко се притисна към пръстите му и превърна думите в лъжа.

Той потръпна.

— Те са мъртви…

На лицето й пак трепна болка — ужасно беше да я гледа такава. И тя кимна.

— Обичаше ли ги?

Пръстите му замряха.

— Мислех, че не ги обичам. Но сигурно съм ги обичал… Боли.

Тя сведе глава. Очите й се бяха насълзили.

— Затова ли си дошъл? Заради тях?

Той пое въздух — дълбоко, продължително.

— Не знам.

За миг си помисли дали да не й разкаже за онзи миг — отвън, в тъмното, под луната — когато ясно бе прозрял всичко. После поклати глава.

— Не — каза й най-сетне. — Не е заради това. Или не само заради това. Ти… ти ми липсваше.

— Аз съм ти липсвала… — в гласа й отново трепна предишната мъка. Видя как се смръщи лицето му и омекна. — Ли Юан, аз… — отпусна глава надолу и преглътна. — Съжалявам. Трудно е. Понякога е по-трудно, отколкото бих могла да го понеса.

Той кимна.

— Знам.

Погледна я по-внимателно, забеляза малките, едва видими бръчици около очите, устата и по шията й и си спомни, че е по-голяма от него с осем години. Съпруга на мъртвия му брат, а някога — и негова. Ала все още беше красива. Все още беше най-красивата жена, която бе виждал някога. Отново му се прииска да я целуне, да я прегърне, ала нещо го удържаше. Между тях стоеше смъртта и хвърляше мрачна сянка помежду им.