Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Не! Не можеш да направиш това! — гневно кресна Ван Со-леян. — Тук сме шестима! Трябва да изчакаме Ху Тун-по! Трябва да се свика Съветът!

Ли Юан се напрегна, ала не погледна към него. Когато отново заговори, думите му бяха премерени, сякаш Ван не беше казал нищо:

— Чи Хсин трябва да го направи заради нас. Трябва да излезе пред света и да си признае стореното. И тогава пред всички да се откаже от властта. А земите му да минат под управлението на Седмината. Ще управляваме Южна Америка като колония, с губернатор, който ще ни докладва направо в Съвета.

И Чи Хсин, и Ван Со-леян мълчаха. Ву Ши, най-старият от тях, беше този, който се обади:

— Така трябва да стане. Заради всички нас. А ти, Чи Хсин, ще станеш спящ дракон. Ще се оттеглиш в имението си и няма да се бъркаш повече в работите на света. Жените и синовете ти ще живеят, ала няма да наследят нищо.

При тези думи Ван Со-леян скочи и застана между Ли Юан и останалите.

— Пак казвам: така не може! Това трябва да го реши Съветът!

— Значи си против? — сърдито го сряза Цу Ма.

— Има традиция… — започна Ван, ала Ли Юан го прекъсна:

— Ще гласуваме. Още сега.

Ван Со-леян се обърна ядосано към него:

— Не! Така не е редно! Няма го Ху Тун-по. Не можем да действаме така!

— Тъй ли? — изхриптя Ли Юан. — Значи още не си ме разбрал, братовчеде? Жените ми са мъртви, дворецът ми — взривен в небето. А ти ми говориш за традиция… — изсмя се презрително. — Щом се притесняваш толкова, хайде да се съобразим с традицията по следния начин: ще броим братовчеда Ху за глас „против“. Така ще бъде ли честно , Ван Со-леян? Редно ли ще бъде?

Ван се наежи.

— Ами Чи Хсин?

Ли Юан поклати глава.

— Чи Хсин няма думата.

— Няма думата?

Ли Юан заговори ядно. Изговаряше всяка дума отделно, натъртено:

— Ще бъде както казах. Той няма думата.

Ван Со-леян го гледа втренчено още миг, след това рязко се извърна.

— Правете каквото си щете тогава. Аз не участвам.

— Чисти са ти ръцете, а, братовчеде? — изрече Цу Ма. Но сега това нямаше значение. Все едно че го беше казал Ли Юан.

— Ще го направиш ли? — Ли Юан сведе очи към Чи Хсин.

— Имам ли избор?

— Не ти — поправи го Ли Юан. — Ние нямаме избор. Сам аз, както вече казах, бих те убил моментално.

Чи Хсин се поколеба, наведе се още по-ниско и нещастно долепи чело до пода.

— Тогава ще направя каквото кажете.

Ли Юан стоеше на балкона пред покоите на мъртвите си съпруги, обгърнат с плътно наметало. Беше тъмно и хладно. Над него тънък, разпокъсан облак се носеше на пресекулки в небето. През гъстите листа на лозата светлината на нащърбената луна покриваше всичко с матово сребро.

Куей Джен спеше. Бяха изпратили Цен-ли вкъщи при братята му. Под Ли Юан в двора на двореца мълком обикаляха двама стражи. Като че ли само той нямаше покой. Обърна се, въздъхна, загледа се в тихите, празни стаи и в главата му нахлуха спомени.

Колко странно. Преди, ако го бяха попитали, би казал, че онова, което изпитва към тях, не е любов, а по-скоро топла привързаност, чувство за комфорт, сигурно би се усмихнал унесено и би поклатил глава, озадачен от въпроса. Но едва сега разбираше колко глупав е бил. Колко детински е разсъждавал. Едва сега, когато скърбеше, че ги е загубил, най-накрая беше разбрал колко много означават за него.

Любов. Колко ясно чуваше сега думите на баща си. Любовта беше онова, което се проваляше. Любов, нещо твърде безплътно, твърде крехко, за да можеш да го запазиш и задържиш, и все пак в края на краищата нямаше нищо по-силно и нищо по-истинско от любовта.

Потръпна, протегна се — беше неописуемо изтощен. В големия свят дори в този миг ставаха огромни промени. Под ръководството на Ву Ши Чи Хсин напускаше властта и назначаваха губернатор, който да управлява континента Южна Америка. Ала тези промени, колкото и огромни да бяха, му се струваха нищо в сравнение с промените в сърцето му. Тях нямаше как да измери. Те засенчваха самите звезди и хвърляха гигантски черни сенки върху наблюдаващото око.

Да — помисли Ли и наведе глава. — Смъртта, а не любовта е господар на този свят.

И както стоеше там и гледаше празните стаи, той си спомняше ту това, ту онова. Сред празнотата виждаше как втората му съпруга, Лай Ши, се обръща и го поглежда, а после се засмива с онова странно, закачливо трепване на устните, както умееше единствено тя и което го караше да се усмихва. Зад нея най-младата, Фу Ти Чан, четеше стар любовен роман. Черната й като въглен коса — изящен воал над бледото й лице. Тя извърна поглед към него и дъхът му секна — изведнъж невинността в черните й очи му се бе сторила прекрасна. А обърнеше ли се, виждаше Миен Шан там, в дъното на стаята, пред голямото огледало, как се усмихва, докато люлее сина си, и тихичко му пее. Колко обичаше странния начин, по който присвиваше устни, докато пееше! Колко му липсваше сега…