Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Това не ми харесва, Со-леян. Нито пък споделям радостта ти от новината. Тя удря в сърцето всички нас. Знам колко мразиш Ли Юан, но помисли. Можеше и да си ти или пък аз. Който го е направил, той се е целил в Седмината — не само в Ли Юан.

Ван сведе глава уж засрамен.

— Съжалявам. Прав си, Чи Хсин. Но няма да плача, щом ме изпълва радост.

Чи Хсин се втренчи в него, после се извърна в профил към Ван Со-леян.

— Съзнаваш ли какви проблеми ще ни навлече това?

Съзнаваше го. И когато Чи Хсин изчезна от екрана, остана там, разкъсван между гнева и радостта — радост от новината и гняв заради това, че Мах беше изпреварил новите предложения в Камарата. Прибързаността на Мах щеше да му докара големи проблеми. И все пак… Де да можеше всеки ден да му носи такива проблеми! Бързо изтри секретен код, чрез който знаеше, че ще се добере до Мах и заличи всички следи зад себе си. По този начин се подсигури да няма никакъв контакт с него през деликатния период от няколко седмици, който му предстоеше.

Значи оставаше само да уреди въпроса със совалката. А това, както и всичко друго, щеше да стане чрез определени хора от домакинството на самия Чи Хсин. Те не знаеха с кого си имат работа — знаеха само, че като му я свършат, забогатяват. Нека се опитат да го проследят. Няма да успеят?

Ван Со-леян стана и се върна в спалнята на мъртвия си баща. Беше твърде възбуден и не можеше да заспи. И да не успеят да очистят името на Чи Хсин, не беше кой знае колко важно. Седмината щяха да останат Петима. А без Ли Юан…

Разсмя се, притича до прозореца и дръпна завесите. Навън беше тъмно, луната светеше ниско над земята. След два часа щеше да се съмне. Протегна напред ръце с разтворени длани и ги погледна. Какви гладки бели длани… Дълго време ги съзерцава така, след това бавно ги сви в юмруци и се усмихна.

Нека да го обвиняват. Неговите ръце, ръцете на Ван Со-леян, щяха да са чисти.

Обърна гръб на прозореца и видя себе си там, в Съвета, срещу разгневените лица на Цу Ма и Ву Ши, обуздал собствения си гняв.

— Отнасяте се несправедливо с мене! — чу се да казва. — Нищо не знаех за това!

Беше истина. Разсмя се радостно. Да, този път това беше почти истината.

Ли Юан лежеше в тъмната стая, потънал в скръб — тъгата притискаше гърдите му като огромна тежест и го смазваше; черен, тежък воденичен камък, под който лежеше безпомощен. Всяко движение му струваше усилия, всеки с мъка поет дъх беше предателство. Към мъртвите.

В тоя миг на вцепенение, на безсмислена празнота някой се промъкна в стаята и коленичи до него. Цу Ма. Усети ръката на по-възрастния на тила си, сред тъмната коса; усети мокрото му чело, мекия допир на буза до неговата. Със затворени очи притисна силно другия към себе си и тлеещата скръб се заизлива от него. Когато болката сякаш понамаля, усети как Цу Ма се отдръпва и го пусна. Надигна се — чувстваше се кух, втренчил празен поглед в мрака.

— Такава загуба…

Цу Ма не довърши думите си. Ли Юан бавно извърна лице към него. Усещаше натиск горе в гърдите — пареща нужда да каже нещо, ала нищо не му идваше на езика. Закашля се и едва не се задави, после изведнъж наведе глава — острата болка пак го прониза.

В дъното на стаята вратата се отвори бавно.

— Чие хсия…

Цу Ма извърна глава, стана и се приближи.

— Какво има?

Последва бърз шепот и Цу Ма се върна.

— Юан… моля те, ела и си измий лицето. Генерал Райнхарт е дошъл. Има новини.

Ли Юан се изправи бавно. На светлината, която идваше откъм отворената врата, лицето на Цу Ма се виждаше ясно. Виждаше зачервените му очи, мокрите му бузи.

— Райнхарт? — запита той. — Мислех, че никой не знае…

Намръщи се и отмести поглед към прислужника на вратата.

Щом Райнхарт знаеше, че са тук, значи имаше пробойна в охраната. Знаеше само Цен-ли.

Цу Ма протегна ръка и го хвана за лакътя.

— Поосвежи се, братовчеде. После ела в кабинета ми.

Ли Юан впери поглед в него и поклати глава.

— Не. Ще дойда така. Сълзите не са повод за срам.

Докато вървяха, прислужниците и стражите свеждаха глави — не смееха да ги погледнат. Всички знаеха за случилото се. Мълвата беше плъзнала из двореца преди час. Ала въпреки това не можеха да не забележат осанката на Ли Юан. Такова достойнство в скръбта. Такава сила.

В кабинета на Цу Ма Ву Ши се приближи до него, прегърна го и излезе. Цу Ма кимна на личния си секретар и също излезе. Секретарят се поклони ниско, приближи се до вратата в дъното и я отвори. Райнхарт влезе в стаята.