Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— А Куей Джен?

— Бил е тук. Завивките в люлката бяха разхвърляни. Но бавачката му не знаеше нищо. Когато се събудила, го нямало.

— Значи е още тук — усмихна се тя. Новината я беше ободрила. — Това е добре. Хайде тогава да намерим малкото копеленце!

Цен-ли потрепери. Чуваше ги да идват — тежките им специални магнитни ботуши дрънчаха на всяка крачка.

— Само още минутка! — процеди той шепнешком през зъби. — Само още една минутка!

Куей Джен вече беше настанен в малката ракетка, която наричаха „ковчега“, и завързан с паяжина от кабели в нишата, където обикновено дежурните инженери държаха запасната бутилка с кислород. Сега нямаше нито време, нито място за удобства, трябваше да мине и така. А ако не успееха — е, все беше по-добре, отколкото да умрат отвън. Смъртта с всеки изминал миг ставаше все по-сигурна.

Беше в тесния сервизен бокс до блистера, който държеше малката, прилична на бръмбар сервизна ракета. Вече повече от минута си играеше с ключалката на ръчното управление — опитваше се да го отвори и задейства, нямаше гаранции, че ще може да се върне на ракетата. Привиждаше му се как тя се понася бавно по своя кил, дълъг две ли , а външният люк е отворен към вакуума. Ако Куей Джен не замръзне до смърт, щеше да се задуши. Освен ако Цен-ли не успееше някак да се вмъкне обратно вътре и да затвори външния люк с ръце. А дори и да успееше, щяха да имат въздух само за дванайсет часа.

Работата вървеше на зле. С всяка секунда — все по на зле. Той изсумтя и яростно фрасна тежката ключалка, докато псуваше под нос.

— Щракни бе, гад, щракни ! — Тя удържа още миг, после изсъска и поддаде. Автоматите изхвърлиха таблото напред и то го фрасна в лицето.

— Майната ти и на тебе! — разсмя се той по средата между облекчението и чистата паника. Бързо се протегна, завъртя ръчката и я извади. Веднага чу приглушеното трополене на печатите — наместваха се. Сега сервизното помещение беше затворено херметично и двата му изхода бяха запечатани. Почувства се по-добре, по-сигурно. Щеше да им отнеме няколко минути да ги срежат. А за няколко минути…

Понечи да се обърне, но нещо на таблото привлече вниманието му. Шайба. Беше фино калибрована от нула до две. В момента сочеше едно. Втори набор от цифри бележеше ротационната скорост. Веднага разбра какво е това. Усмихна се и бавно завъртя шайбата надясно. После рязко, почти злобно я тресна обратно наляво, остави я така и се обърна към отворения блистер.

Когато удари, Криз беше край басейна. За миг я връхлетя усещане за тежест, за натиск, а след това отначало бавно, но после все по-бързо започнаха да се случват разни неща. Първото чувство беше доста приятно — някаква лекота, колкото телесна, толкова и душевна. Преди да се сети какво я е ударило, огромната водна повърхност пред нея започна да се надига и да се разкъсва.

В микрофона в ухото й изведнъж се разнесе паническа врява. Дворецът забавяше въртенето си! Някой го беше спрял!

— Ан! — изкрещя тя. Краката й за миг се отлепиха от пода. — Какви ги правиш, да ти го начукам?

Последва тишина, след това се разнесе гласът на Ан:

— Какво става? Ай-я! Какво става?!

Криз разбра веднага. Гравитацията. Някой се беше добрал до другия край на контролната зала преди тях. Щом се сети за това, гласът на Веза изкрещя в ухото й:

— Запечатан е! Някой го е запечатал!

— Използвай експлозиви! — кресна й Криз. Вече се носеше на известно разстояние над пода. Огромни буци вода се издигаха напред и нагоре над басейна. Представяше си какъв хаос е навсякъде. — Като проникнеш вътре, там има контролно табло. Внимавай да не го повредиш. Нагласи шайбата обратно на една атмосфера.

Усещаше как с всеки миг олеква, докато огромният дворец се върти все по-бавно, гигантските му двигатели забавят ход и вървят към пълно спиране. Скоро целият щеше да е също толкова безтегловен, както в залата.

Изведнъж всичко беше тръгнало на зле. Много зле!

— Веза, аз…

Корабът потрепери. Сякаш нещо се беше ударило в него. Нещо грамадно. Криз усети как се мята над басейна, как огромни водни стени я блъскат и преобръщат. Ударите убиха скоростта. И точно когато си помисли, че всичко е приключило, последва втори, много по-силен взрив, който като че ли я вдигна и я разтърси, а после я метна надолу като огромна ръка, която я притисна здраво към дъното на басейна и я смачка.

От сто ли разстояние първият боен кораб забеляза какво става и го засне с камерата. Светлинният ореол около контролната зала трепна, после се замъгли. Бавно, почти грациозно спиците в долния край започнаха да падат, залата — да се откъсва от ръба. Само след мигове цялата станция, като че ли се разтресе и бавно започна да се накланя. Странни електрически следи проблеснаха покрай доковия модул най-отгоре. Другият край на залата се люшна навътре, към пръстена, ала още преди да се удари, целият дворец се разтърси и се разпадна като крехка стъклена фигурка.