Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Ким въздъхна — за първи път осъзна колко огромна е загубата. Те бяха нещо . Нещо ярко, хубаво, чудесно. Имаше време, когато те обещаваха всичко. Като прекрасна златоока птица. Птица в клетка — която никога не е летяла.

— Хайде пак на работа — подкани го Шрам и го докосна по рамото, но Ким отблъсна ръката му.

— Не ме пипай! — погледна го той сърдито. — Не смей да ме пипаш!

Видя как в очите на мъжа проблесна гняв и усети как в отговор нещо дълбоко вътре в него се втвърдява. Роб или не, той нямаше да търпи това нито миг повече. Оттук нататък щеше да се бори, когато и да се сблъскаше с нещо подобно — не само заради себе си, но и заради онези, които вече ги нямаше и не можеха да се борят. Заради децата на мрака, които бе обикнал… и бе загубил.

Заради Люк, Уил и Дейо… и най-накрая заради Ребека.

— Извикай Кембъл — той впери дързък поглед в Шрам. — Веднага! Кажи му, че искам да говоря с него. Кажи му, че искам да се махна оттук.

Ръбовете на отвора бяха още горещи от огъня, с който си бяха прогорили пътя дотук. Ю се промъкна през него внимателно, сви се и се оттласна, както я бяха учили. Движението я отпрати към отсрещната стена, където безжизненото тяло на лейтенанта от охраната се бе отпуснало на стола, а ръцете му плуваха във въздуха пред него. Големи мехури кръв и мозък се надигаха от кървавата каша на мястото на главата му. Без изобщо да я е грижа, Ю го бутна настрани.

Бързият оглед й показа, че човекът не е имал възможност да повреди пулта. Тя се обърна и погледна към дупката. Един от колегите й надничаше оттам.

— Е? — подвикна той нетърпеливо. Използваше късовълновата честота, с която се свързваха помежду си.

— Всичко работи — отговори жената до бюрото. — Веза може пак да включи тока. Записите са у мене.

Тя се наведе над трупа, извади две малки касети от джоба до яката си и ги пъхна в плота на пулта. Нямаше ток само две минути и половина, но времето беше достатъчно, за да задрънчат алармите долу в Чун Куо. Ескадрон от бързи, тежковъоръжени бойци сигурно вече се е отправил към тях. Записите трябваше да ги заблудят, може би дори да ги задържат за известно време, докато работата напреднеше.

Токът се включи изведнъж. На единия екран тя видя двама от техните, които стреляха в някакъв коридор; куршумите описваха дъги — кориолисов ефект, за който ги бяха предупредили. На другия екран видя фигура в копринени одежди, която плуваше безжизнена, по очи, в живописен басейн. Сред дългите черни кичури на косата се различаваше тъмночервено петно. На третия екран се виждаха двама стражи, които чакаха с гръб към голяма, покрита с тежка украса врата. Изглеждаха изплашени до смърт, ала решени да устоят.

Тя погледа още малко като омагьосана, после се извърна и се захвана за работа.

Криз стоеше на наблюдателната площадка и гледаше света под краката си. Често в потока на мислите си тя се беше спирала и бе поглеждала надолу за миг. Но сега беше друго. Този път беше наистина. Усещаше студеното разстояние под себе си. Сякаш само лист прозрачен лед я отделяше от това огромно пространство. Тя потрепери и погледна към стълбите, заслушана в непрекъснатия поток от новини, който се изливаше в ухото й.

Беше минало добре. По-добре, отколкото се надяваха. Още две минути и всичко щеше да е тяхно.

— Криз! Криз! Там ли си?

Беше Дона, нейният лейтенант. В момента тя трябваше да се намира в покоите на Ли Юан.

— Пипна ли го?

— Не! Няма го тук! Изтървали сме го!

Криз се намръщи. Не беше възможно. Совалката му си беше на дока, а и по план трябваше да е тук.

— Не — припряно възрази тя. — Претърси навсякъде. Трябва да е тук!

Дона веднага се обади.

— И Куей Джен също. И него го няма!

— Какво?! — разтревожена и ядосана, тя се поколеба, след това се втурна нагоре по стълбите. — Идвам. Стой където си и не мърдай. — Смени честотата и бързо заговори на трите жени от екипа, които бяха останали да пазят главната зала.

— Ан, ти стой където си. Веза и Йоана, придвижете се до другия край на залата. Там може да има някой.

Тя продължи да тича покрай повалените стражи през тлеещите, разбити стаи и най-накрая стигна до личните покои на Ли Юан. Тук, където очакваха, че ще е най-трудно, всичко беше недокоснато. Това повече от останалото я убеди, че Ли Юан го няма там.

— Съпругите? — попита.

— По-надолу — и Дона се приближи до нея. — Наложи се да запалим стаите. Стражите се съпротивляваха упорито.