Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Трудно му беше да прецени от колко далече идват гласовете. Можеха все още да са долу, в далечния край на залата, а можеше и да са точно над него. Ако бе така, двамата с Куей Джен бяха обречени.

Прекоси откритото пространство, после внимателно постави на пода увитото в одеяла дете, като се молеше то да не се събуди и да не заплаче. Изправи се — дишаше тежко — и отвори едно от дузината чекмеджета, вградени в стената, за да извади бебешки скафандър. Бързо облече детето и запечата скафандъра; провери дали кислородният апарат работи, преди да прикрепи шлема. Бръкна в друго чекмедже, извади собствения си скафандър и го облече.

За обличането на защитните костюми бе загубил повече от две минути. Сега повече отвсякога трябваше да бърза.

Тук, в „долния“ край на двореца, имаше само един съвсем тесен тунел от повърхността към централната зала. Това беше сервизен и авариен изход, с една-единствена стълбичка в средата на обикновена метална тръба. Цен-ли притисна детето към себе си и започна да се изкачва към залата. Докато напредваше по стъпенките, щеше да става все по-безтегловен. Тъй като носеше детето, трябваше да внимава. Последната част на изкачването щеше да е неловка и трудна.

А може би просто вече го чакаха.

Ким седеше на ръба на бюрото и преглеждаше последните резултати заедно с Фен Во-шен и още един негов помощник, когато вратата в дъното на лабораторията се отвори с трясък.

— Беки…

Изправи се срещу нея. Бе минал малко повече от час, откакто се бяха видели, ала Ребека изглеждаше ужасно. Очите й бяха потъмнели и подпухнали, косата й — разрошена. Дрехите й бяха скъсани — беше ги съдрала или срязала — и те висяха на парцали като дрипите на някой просяк от долните нива. Но това беше нищо в сравнение със странната осанка, с напрегнатата животинска стойка, с яростната враждебност в очите й.

Постоя така известно време, облещена срещу него, после бавно, много бавно започна да се приближава към него. Движенията й бяха странно непохватни и той веднага разпозна тази непохватност. Такъв беше и Люк, преди да дойдат и да го отведат. Уил също. И най-накрая Дейо. Един след друг — като нестабилни съчетания на атоми, които яростно се разпадат.

Беше регресирала. Беше се върнала отново в предишното си състояние — такава, каквато беше там, в мрака на Глината. Или почти такава, защото в очите й все още проблясваше искрица разум — съвсем слаб проблясък там, където преди беше горял яркият огън на интелекта.

Фен Во-шен го докосна по рамото.

— Да извикам ли охраната?

— Не — и Ким протегна ръка сякаш за да му прегради пътя. — Не, Фен, сам ще се оправя.

Фен бавно се изтегли назад, като дръпна и асистента.

Ребека бе спряла на три крачки от Ким. Тялото й беше напрегнато, сякаш се готвеше за скок. Докато я гледаше, той почти виждаше как мракът изтича от нея. Мракът — огромната сила на унищожението — се изливаше от очите й, от устата й, от стегнатите мускули на крайниците й. И все пак не беше напълно подивяла. Нещо я удържаше — тъничка, трепереща нишка разум.

Разум… или мания.

Тя леко вирна брадичка, сякаш душеше въздуха, вдигна ръка и го посочи.

— Не беше прав, Ким. Не си разбрал.

Ръката й трепереше — движението още повече подчертаваше крехкостта й, сякаш всеки миг тя щеше да се разпадне. Устата й се разкриви, като че ли някаква жизненоважна връзка между нея и мисълта й беше прерязана. После заговори:

— Трябваше да сме двамата. Ти и аз. Заедно като Ин и Ян, до самия край — тя се разтресе; ужасното напрежение я караше да трепери. — Ти си мой, Ким Уард, още ли не си го разбрал? Мой. Така е писано.

Тя се приближи, вперила свиреп, предизвикателен поглед в него. Едно мускулче на бузата й подскачаше яростно, сякаш нещо се е промъкнало под кожата й.

— Но ти не го искаше, нали? Искаше нещо по-добро, а? Нещо по-изящно — избухна в студен смях. Ухиленото й лице погрозня, гласът й изведнъж се изпълни с жлъч. — Мислиш се за кой знае какво, нали? Мислиш си, че тук наистина те искат. Само че не е вярно. Ние не сме като тях. Ние сме Глина, Ким. Глина. И те никога няма да ни позволят да го забравим. Всеки път, когато ни се усмихнат, е лъжа. Всяка тяхна дума е измама. Но ти не го виждаш, нали? Светлината тук те е заслепила. Толкова те е заслепила, че не виждаш мрака под повърхността на всичко.

Тя бавно килна глава настрани, вдигна я, огледа го от странен, неестествен ъгъл.

— На всичко. Дори и на твойта скъпоценна. Но ти нямаше да ме изслушаш, нали?