Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Капитанът погледна за първи път лейтенанта си и поклати глава.

— Тази работа не ми харесва.

Но явно не забравяше за наблюдаващите го камери, затова остави нещата дотук. Обърна се, оттласна се и заплува към отсрещната врата. Вкопчи се здраво в горното перило, изви се и погледна към лейтенанта.

— Дай им разрешение за кацане, но им кажи, че ще има малко забавяне.

— Ами ако ме попитат за причината?

Капитанът се замисли и сви рамене.

— Нова процедура за сигурност и толкова! — обърна се, натисна ключалката на люка и се плъзна през отворилата се бленда в коридора отвън. Лейтенантът го сподири с поглед, пак се обърна към екрана и пръстите му набраха сигнала за разрешение за кацане на приближаващия се кораб.

В совалката беше много тясно. Бяха се настанили в предното отделение, по шест от всяка страна, и в теснотията шлемовете им почти се допираха. Системите поддържаха ниска температура в скафандрите, ала въпреки това през последните няколко минути доста от тях се бяха изпотили, докато грамадата на плаващия дворец ставаше все по-голяма на екрана над люка. Гледаха мълчаливо — знаеха, че тези мигове са жизненоважни за цялата мисия. Тук, докато наблюдаваха, бяха най-уязвими. Една грешка — и щяха да се превърнат в заледени отломки, носещи се във вакуума.

Дълго време нямаше нищо. Не чуваха излъчения сигнал, нито пък знаеха нещо за отправеното запитване. Напрежението растеше с всеки изминал миг. С леко щракване и жужене вътрешният канал изведнъж оживя и се разнесе гласът на водача:

— Получихме разрешението за кацане на борда. Явно ще има малко забавяне и после сме вътре. Късмет!

Забърбориха помежду си. Усетиха огромно облекчение. Онова, което тепърва им предстоеше, го бяха отрепетирали до съвършенство. Най-лошото мина.

Капитанът бе подредил хората си в полукръг около палубата за кацане. Носеха закотвящи обувки и скафандри. Всеки държеше малък лазер и дефлекторен щит. Друго не им беше казал. Ако излезеше прав, щеше да има време да издаде няколко прости заповеди. Ако грешеше…

Усмихна се мрачно, огледа се и се вслуша в звуците на кацащата совалка. Ако се окажеше, че греши, щеше да му се наложи да се довери на разбирането и съчувствието на Ли Юан, защото онова, което бе предприел сега, беше обида за Чи Хсин.

Потръпна и впери поглед в огромния люк — чакаше да се отвори. Инстинктът му подсказваше, че тук има нещо нередно. Макар сигналите да бяха верни, процедурата не беше както трябва. Защо ще идва Чи Хсин на посещение точно сега, при това без предупреждение? И защо той, капитанът на вахта, не беше уведомен за визитата?

Втори вътрешен глас му възразяваше. Кой друг би използвал совалката на Чи Хсин освен самия танг? Кой би подал неговите кодове? Абсурдно беше дори да му мине през ума, че нещо не е в ред. И все пак…

Може би точно затова съм бил избран — помисли си той. — Може би са знаели, че ще действам по този начин. Както и да е, стигнал беше твърде далече, за да се ограничи с половинчати мерки. Щеше да докара всичко докрай, каквото и да му струваше. Независимо дали господарят му щеше да разбере или не, дългът го принуждаваше да действа.

Внезапно настъпи тишина. Корабът се бе приземил. След това се чу рязко съскане — въздушният шлюз се пълнеше. Трийсет секунди — помисли си, стегна се, вдигна оръжие и се прицели във вратата. Забеляза, че неколцина от хората му се извърнаха и го погледнаха, после пак се втренчиха напред — не бяха съвсем сигурни защо са там и какво става, но засега той мълчеше. Имаме време — каза си наум. — Които и да са, надали ще ни очакват тук.

Съскането спря. Последва нисък звук, със съвсем леко колебание вратите започнаха да се плъзгат встрани. През отвора пристъпиха трима мъже в скафандри. Скафандърът на първия беше златен, по краищата с императорско жълто.

— Чи Хсин… — той наведе дулото и понечи да се поклони. Навсякъде наоколо му войниците коленичеха със сведени глави. Но зад танга настана някакво раздвижване, което накара капитана да се поколебае и пак да се прицели. Ала беше твърде късно. Горещи лазерни лъчи прерязаха въздуха и писъците на войниците отекнаха оглушително в ушите му. Самият той закрещя, но гласът му се изгуби в общата шумотевица и бъркотия. Тримата мъже стреляха по коленичилите войници и ги разрязваха на парчета. Само той по чудо стърчеше сред всичко това недокоснат.

Разтреперан, вдигна оръжието си и стреля. Визьорът със злато по краищата си се разцепи и избухна.