Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Потръпна при спомена, после приклекна и докосна спечената от кръв коприна: Знамето някога беше пауновосиньо с огромен златен триъгълник в средата. А на синия фон и от двете му страни беше избродиран по един кървавочервен йероглиф.

Тиан. Нан джен. Ту. Небе. Човек. Земя.

Това беше знамето , донесено от манастира Фу Чу преди шест века. Онзи, у когото беше то, председателстваше Великия съвет на Хун Мун ; той беше глава на 489, големият бос на Долните нива на Град Европа.

Така беше до днес.

Леман се изправи, обърна се и махна на хората си да вдигнат трупа и да го изгорят заедно със знамето. Това беше краят. Шест века традиция се превърнаха в прах и пепел. Сега съществуваше само той. Всичко друго беше унищожено.

Протегна се и отпусна уморените си мускули. Мислеше за вече свършеното. Двеста хиляди души — мъртви. Още осемдесет хиляди — пленници, взети в първите часове на битката — щяха да умрат след час. Така беше наредил той. И така и трябваше да бъде, защото не биваше да рискува и с най-дребната опасност някой да му се противопостави. Все още не. Не и преди да е възстановил организацията си и да е наложил печата си над тези нива.

Обърна се и се огледа. Забеляза как го наблюдават хората му: със страхопочитание, сякаш сред тях е слязъл някой древен бог. И се разсмя вътрешно. Точно сега триумфираше, беше царят на тези нива, белият танг, както го наричаха. Но колко ли щеше да продължи това? Ако Ли Юан си наумеше да го смаже, да обърне грозните хей срещу бившите си съюзници…

За миг се вцепени. Умора, рече си той, но беше нещо повече от умора. Също като в онзи миг на склона на Оцаленските Алпи. Онзи миг, когато бе погледнал в огромния кратер, където преди беше крепостта на Де Вор, и бе видял само мрак. И тогава се почувства по същия начин — изпразнен от всякаква мисъл, от всякаква енергия.

Чувстваше се изхабен. Сега, когато бе завоювал победата, тя му се струваше куха. Куха, защото не беше негова. Защото в последния момент бе зависил от благоволението на друг.

— Яо Лу — повика един от лейтенантите си.

Човекът притича и коленичи с ниско сведена глава.

— Господарю?

— Колко имаше в намерените от вас сандъци?

— Над двеста милиона, господарю — Яо не вдигна глава.

— А в останалите каси?

— Трудно е да се каже точно, господарю, но със сигурност са повече от петстотин милиона.

Седемстотин милиона. Сумата беше огромна — бе очаквал много по-малко. Какво ли не можеше да постигне с подобна сума в ръцете, стига да има време. Но възстановяването щеше да продължи дълго, задачата изискваше много време, а той го нямаше. Нямаше избор.

Сега бе важно само едно нещо. Да спечели благоразположението на Ли Юан.

— Яо Лу — обади се най-после Леман. Беше взел решение. — Искам да донесеш всички пари. До последния фен . После се свържи с майора, който командва хей на Ли Юан, и го помоли за аудиенция. Време е да отдадем дължимото на великия танг. Време е да му се отплатим за голямата услуга, която днес ни направи.

Ли Юан стоеше на голямата панорамна площадка и гледаше синьо-бялото кълбо на Чун Куо. Леко потъркваше обръснатата си брадичка и обмисляше последните събития. Беше се надявал да прекара тук горе една седмица — седмица, свободна от държавни работи — но нямаше начин. Толонен беше прав. Не можеше да не обърне внимание на изключително тежките щети, нанесени на космодрума в Нант. Трябваше спешно да се справи с проблема.

Полазиха го тръпки. Обърна се и се огледа из стаята — спомни си колко често бе виждал баща си, застанал тук, където в момента стоеше самият той, дълбоко замислен, и как подръпваше сплетената си брада. Един ден и Куей Джен щеше да застане тук, загледан надолу, а държавните въпроси щяха да тежат на ума му. Но засега детето спеше кротко, без да осъзнава какъв товар щеше да носи един ден.

Тази мисъл го накара да се усмихне, но в усмивката му се промъкваше и сянка на горест. Разбира се, имаше и утеха, но понякога товарът му идваше твърде тежък. Понякога му се искаше да се откаже от всичко, както някога бе предложил брат му Хан, и да го предаде на друг. Ала беше невъзможно. Това беше неговата отговорност, неговият дълг.

Какво да прави с Нант? Ако слезеше долу открито, Ван Со-леян без съмнение щеше да научи и това можеше да му навлече неприятности. Ала имаше и друга възможност. Можеше да остави тук совалката си и да замине със сервизния кораб, който трябваше да отлети след два часа. Така щеше да пристигне в Нант и да има достатъчно време да се оправи с всичко. Да, а можеше и да успее да убеди Ву Ши и Цу Ма да се срещнат там. Тайно, разбира се. Защото само Ван да научеше, щеше да намери начин да се възползва от ситуацията. А докато траеше войната на Триадите долу, беше важно нещата да се уредят бързо, преди мълвата да е плъзнала и Долните нива да са се паникьосали.