Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Хелмут — обърна се към него без всякакви формалности, — имам работа за тебе. Искам да подготвиш хей за акция. Тръгват след час. Време е да уредим това…

Застанал в рамката, Майкъл Левър се огледа. За първи път от седмици насам голямата болнична стая като че ли беше тясна и претъпкана. Освен двамата лекари и четиримата помощници бяха дошли и други, за да видят как прави първата си крачка след експлозията. Погледна ги и се усмихна неуверено — но се чувстваше още по-неуверен, отколкото изглеждаше.

— Полека, полека — обади се един от лекарите и провери за последен път рамката.

— Недей да нервничиш — и хвърли поглед към таблото за ръчно управление на гърдите на Майкъл. Надяваше се, че няма да му е нужно.

От дъното на стаята го гледаше Кенеди, а Мери и Карл Паркър бяха до него. Щом срещна погледа на Кенеди, на лицето на по-възрастния мъж се появи усмивка.

— Давай — обади се той тихо. — Можеш, Майкъл.

Той кимна — радваше се, че са там. Погледна към лекаря.

— Готови ли сте?

Докторът отстъпи назад.

— Когато кажеш, Майкъл. Но не се напрягай. Връзките трябва да се разработят. Ако ги преумориш, после ще ти е трудно.

И преди му го бяха казвали и той слушаше — знаеше колко упорито са работили, за да стигне толкова бързо дотук: изправен, готов отново да проходи. Обърна се и се усмихна на Мери.

— Ами тогава да започвам.

Чувството беше странно, все едно си мечтаеше нещо и отначало, както става с повечето мечти, не стана нищо. Вече беше свикнал с безчувственото си тяло, с призрачното, безплътно усещане, че краката и ръцете му не откликват на изпращаните им съобщения. И сега беше странно. Като викане на духове.

Опита отново; командата, която изпрати на крайниците си — беше почти осезаема. Усети едва доловим сърбеж в мускулите, но никакво движение. Не стига — помисли си. — Съвсем не е достатъчно . Затвори очи и се отпусна. Рамката го държеше прав и го успокояваше, но пак го беше страх. Ами ако не стане? Ако след всичките тези деликатни и болезнени операции машината не заработи? Тогава какво?

Бяха го предупредили. Че ще се чувства крехък и чужд на собственото си тяло. Биопротезните импланти щяха да му се струват досадни, може би дори враждебни. Но те бяха просто неразработени. Трябваше само да им се довери.

Отвори очи и отново извърна глава към лекаря.

— Трудно е… Сякаш нямам никакви сили.

— Сърбеж усещаш ли?

— Да, много слаб.

Лекарят се усмихна.

— Добре е. Работи върху него. Усили малко сърбежа. Разработи го. Но помни, че мускулите ти са били в пълно бездействие през всичките тези седмици. Ще са леко атрофирали. Никакво трайно увреждане, но е достатъчно, за да ти се струва отначало, че от това нищо няма да излезе. Продължавай да се опитваш и ще видиш.

Майкъл извърна глава. Стисна зъби и пак опита. Сърбежът се усили. После изведнъж усети, че рамката се надига и отново се връща на пода. Беше придвижил левия си крак напред с около десетина сантиметра.

В стаята се разнесоха радостни възгласи. Вдигна очи. Всички му се усмихваха. Разсмя се и изпита облекчение.

— Страхотно! — възкликна докторът и се приближи да огледа рамката. — Това наистина е отлично, Майкъл.

Рамката се беше справила — бе усилила механично движението му и бе поела тежестта му напълно — но това не намаляваше чувството, че е постигнал нещо. След толкова време отново беше свързан със собственото си тяло. Потрепери и усети как очите му се насълзяват. След като разработи връзките, контрола , който вече имаше над тялото, лекарите бавно щяха да намаляват поддържащата сила на рамката. И постепенно, ако всичко вървеше добре, най-накрая съвсем щеше да я захвърли. И пак щеше да може да ходи.

Мери се приближи и го прегърна неловко — с едната ръка бръкна под рамката, за да обгърне рамото му, а с другата го погали по бузата.

— Толкова се радвам, любов моя. Наистина се радвам! — отдръпна се, усмихната до уши. — Нямам търпение да те видя как влизаш вкъщи и си сядаш на мястото.

Той също й се усмихна. Всички страхове, които го мъчеха през последните няколко дена, се разсеяха. Бавно, като усещаше непохватните, доста вдървени движения на хидравликата, вдигна лявата си ръка и я придвижи, докато я отпусна върху рамото на жена си.

— Точно сега се чувствам малко като машина — разсмя се той.

Мери се наведе и го целуна по челото, след това се дръпна назад. Кенеди приближи, наклони се и му прошепна:

— Гордея се с тебе, Майкъл. Нямаш представа как се гордея. Болеше ме да те гледам в това легло ден след ден.