Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Адвокатът му, застанал до вратата, въздъхна, извърна се и прехапа език. По-късно, когато старецът се успокоеше, щеше да има време да му обясни колко ще е трудно да лиши Майкъл от наследство — и не на последно място заради това, че нямаше кой друг да го наследи. Не и без да издирят и най-далечните му роднини.

— Сега ще се срещнете ли с Хартман? — попита частният му секретар, надникнал през вратата. Питаше вече за четвърти път.

— Майната му на Хартман! Каква полза от това копеле?

Главата изчезна; секретарят отиде да съобщи на бившия Представител, освободен от висящо дело с личната гаранция на Левър в размер на Двайсет милиона — че господарят му се чувства неразположен и все още не може да го приеме.

Левър се разхождаше напред-назад — не можеше да се успокои, цялото му тяло беше напрегнато от гняв, от чувството, че са го предали. Отначало го беше заболяло, когато видя Майкъл да лежи в болничното легло и да говори против него. Стоеше пред екрана шокиран и изплашен от промяната в сина му, сякаш през всичките тези години беше крил змия в пазвата си. А сега змията го беше ухапала.

— Е, проклет да е. Проклета да е черната му кожа! — Левър крещеше почти истерично, малко оставаше да му потекат сълзите. Но щом се обърна към младежа, гласът му стана по-спокоен и по-заплашителен отпреди:

— Е, значи така, а? Прекрасна награда за бащината любов! Плюе в лицето ми. Обижда ме. Поставя под въпрос адекватността ми — при всяка дума се тупаше по гърдите с вдървения си десен юмрук. Голямата му двойна брадичка щръкна агресивно напред, а горящите му очи, предизвикваха всеки, който би му възразил. — Той не е мой син! Вече не.

Обърна се към адвоката:

— Подготви документите. Започвай веднага. Да се маха ! Не искам да получи и пукнат юан , ясно?! И ако ти трябва наследник, завещай всичко на института.

Адвокатът зяпна, сякаш да попита вярно ли е чул, после затвори уста, без дори да гъкне. Кимна и тръгна да си ходи.

— И, Джим — подвикна Левър подире му. — Уреди да се изплатят онези бонове. Напълно. Не искам никой да пострада от предателството на сина ми.

Най-сетне останал сам, Левър застана до прозореца, загледан над поляната към блестящия кръг на езерото. Не виждаше нищо друго освен лицето на сина си — младо, много по-младо отсега — което се усмихваше и гледаше към него грейнало, живо, обичливо. Потръпна и остави първата сълза да капне, невидяна от никого. Нито любовта, нито парите можеха да го върнат. Нито любовта, нито парите.

В същия този миг в огромния плаващ дворец Янджин на геостационарна орбита около Град Европа Ли Юан разговаряше със своя колега танг Ву Ши.

Лицето на Ву Ши се приведе напред на екрана. Беше угрижено.

— Мълвата е силна, Ли Юан. Повече от четирийсет канала излъчиха по нещо през последните няколко часа. А „МедФак“ отидоха дотам да обявят, че в твоя Град се води война.

— Война…? — Ли Юан се разсмя, но зад смеха му се долавяше угриженост. Откакто беше получил пакета от Ли Мин, бе накарал генерал Райнхарт да му докладва редовно, но сега му се струваше, че първоначалната му преценка на ситуацията е била неправилна. Наистина там, на Долните нива в неговия Град, се водеше война, макар че засега тя не го заплашваше. Но щом и Ву Ши вече се беше загрижил, значи бе време да действа — твърдо и решително — и бързо да приключи с това.

Усмихна се.

— Благодаря ти за загрижеността, Ву Ши, но вече съм овладял положението. Всъщност се надявам да мога да направя подробно изявление пред медиите след два часа — изявление, което ще ги убеди и ще сложи край на догадките.

Ву Ши се усмихна широко.

— Радвам се, щом е така, братовчеде. Ще направи лошо впечатление, ако забавиш нещата.

— Така си е.

Ли Юан се наведе и прекъсна връзката, после се облегна назад и си пое дъх дълбоко и продължително. Досега се бе въздържал, бе поел курс на вувей — бездействие — с надеждата, че нещата ще се разрешат от само себе си. Но от последния доклад излизаше, че страните са достигнали до нещо като пат. А това беше опасно.

Засега битките се ограничаваха до средищата на Триадите и до най-долните петдесет нива. Но в патова ситуация едната или и двете страни можеха да решат да ескалират конфликта и да въвлекат и други, външни елементи. А кой можеше да каже докъде ще доведе това? Не. Трябваше да действа и то веднага.

Наведе се напред и набра кода, с който се свързваше с Райнхарт, облегна се назад и зачака генералът да се появи.