Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Благодаря ти, Карл. Прав си. Никак не е приятно. Но като го знам, се чувствам по-добре. Сега… сега ми се струва, че мога по-ясно да схвана нещата. Преди беше… объркано. Мислех, че всичко започва да ми се изплъзва.

Паркър се усмихна, но не вдигна поглед.

— Нищо ли няма да предприемеш?

— А какво? Да размахам юмруци ли?

Паркър го погледна в очите.

— Кой знае. Не си толкова безпомощен, колкото изглеждаш.

— Не съм — и Майкъл за първи път осъзна какво означаваха всички тези операции. — Не съм. Изобщо не съм безпомощен.

Щеше да оздравее, да стане по-силен. Всеки час, всяка минута щеше да подобрява състоянието си. А после, когато е готов… Затвори очи, остави сърбежа да утихне в крайниците и гърдите му, успокои се. Денят беше дълъг и труден.

— Майкъл? — Паркър усети как пръстите на ръката, която държеше, изведнъж се напрегнаха, след което мускулите бавно се отпуснаха. Наведе се и се заслуша, после се усмихна, щом чу лекото, ритмично дишане на приятеля си. Майкъл Левър беше заспал.

Толонен погледа руините на Нант още малко, после се обърна към генерала на Ли Юан, Райнхарт. В пилотската кабина на крайцера беше тясно, пилотът и двамата едри мъже едва се побираха в нея, но друг кораб нямаше. Всички бяха пометени.

— Как е станало? — Толонен посочи зейналата в гладкото лице на Града дупка, повалените пирамиди.

— Още не сме сигурни — призна си Райнхарт. Мрачното му изражение досущ отразяваше лицето на стареца. — Работим по три версии. Първата е, че е в резултат на водна ерозия.

— Възможно ли е?

Райнхарт поклати глава.

— Всъщност не. Течението на реката се е променило с годините, а равнището на водата като че ли леко се е вдигнало през последното десетилетие. Но дори да е така, повечето колони са вкопани в скалата. Освен това, доколкото разбираме, почти всички са си здрави. Както изглежда, пирамидите просто са се откъснали.

— Или са били изтръгнати?

— Може би. Това е другата теория. Че безпрецедентно силната буря — и особено приливната вълна — просто е откъснала пирамидите от околните секции.

Толонен кимна.

— А третата версия?

— Един от експертите ни излезе с идеята, че постоянните вибрации на излитащите от космодрума ракети може да са отслабили с годините връзките между пирамидите — Райнхарт сви рамене. — Доста невероятно изглежда, ако ме питаш, но все пак проучваме и нея.

Толонен въздъхна дълбоко и отново се загледа в опустошения пейзаж. Изглеждаше по-зле, далеч по-зле, отколкото си го бе представял. Предполагаше се, че Градът е напълно обезопасен. Сто процента обезопасен. Вече повече от век той бе устоявал невредим на стихиите и все пак само за по-малко от трийсет секунди цели три пирамиди бяха пропаднали в Глината, повлекли със себе си повече от двеста и осемдесет хиляди души. Ако се разчуе, по нивата ще започне паника, ще избухнат бунтове…

Полазиха го тръпки. Прав беше Райнхарт, че го извика. Прав беше да отцепи района и да прекъсне комуникациите. Но щеше ли да бъде достатъчно? Можеха ли наистина да спрат мълвата?

Наведе се напред и потупа пилота по рамото.

— Добре. Карай обратно. Видях достатъчно.

Райнхарт се приближи към него и снижи глас:

— Е, Кнут? Какво да правя? Ли Юан ми заповяда да унищожа нашия приятел Ли Мин и да прочистя Долните нива от всякаква дейност на Триадите. И бих го направил на драго сърце. Но това беше, преди да разбера за случилото се тук — пое си дъх. — Това… ами това нещо може да срути целия Град, нали? Мълвата за него трябва да бъде смазана и то веднага. Но имам проблем. Не разполагам с достатъчно хора, за да мога хем да покрия това, хем да се заловя с Триадите. И ти го виждаш, нали, Кнут?

— Виждам го съвсем ясно, Хелмут. Освен това имаме време да се разправим с онзи боклук, нали?

— Значи ще говориш с Ли Юан?

Толонен се усмихна кисело.

— Веднага. Междувременно нека Тин Вей си изработят заплатите. Ще наводним ефира с добри новини и слухове за идващата пролет. И този път да се помолим това да е достатъчно.

Вон И-сун лежеше увит в древното знаме като оса в паяжина. Кръв от хилядите рани от кинжал беше пропила тънкия плат и бе заличила първоначалните шарки, но това знаме някога бе висяло в хола на Дебелия Вон за гордост на дома.

Леман стоеше над тялото на противника си, загледан в бледото птиче лице. Въздъхна тежко. Чувстваше се почти напълно изтощен. Беше се бил повече от четирийсет часа. Продължи да се бие и когато нямаше никаква надежда, докато в най-кобния час дойде помощта. Сто хиляди хей — полухора „ДженСин“, използвани от силите за сигурност за потушаване на бунтове — изпратени от Ли Юан, го подкрепиха. Това обърна битката в негова полза. И му подари победата.