Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Благодаря ти… — и добави с по-колеблив тон: — Ти не знаеш какво е. По-скоро бих умрял, отколкото да продължавам да лежа там.

— Знам… — Кенеди понечи да отстъпи назад, но остана на място — ръката в рамката го задържа.

— Един въпрос, Джо.

— Давай.

— Кой е платил за всичко това?

Кенеди понечи да каже нещо, но Майкъл припряно го прекъсна:

— Виж, знам какви дългове направихме за последната кампания, дори и след като внесох онези пари — и се вгледа в сивите очи на Кенеди. — Е?

Кенеди се поколеба, тръсна глава.

— Всичко е платено. Да го оставим така, а?

Отначало Майкъл понечи да настоява, но после кимна.

— Добре. Да остане така. Засега — бавно, но вече не чак толкова непохватно отдръпна ръка. — Но искам да знам на кого трябва да благодаря.

Лицето на Кенеди трепна, след което той бавно се усмихна отново.

— Не мога да ти кажа — поклати той глава. — Наистина, Майкъл. Просто го приеми.

— Баща ми ли?

— Баща ти?! — Кенеди избухна в смях, сякаш самата тази мисъл беше абсурдна. — Не… Виж, Майкъл. Съжалявам, но не ме питай. Моля те. Просто не мога да ти кажа. Става ли?

— Не можеш?

— Не мога — в тона му имаше нещо категорично, което накара Майкъл да се намръщи. Темата по някаква причина засягаше Кенеди лично — и то някъде дълбоко отвътре. Защо ли?

— Добре — обади се след малко. — Няма да те питам повече.

— Хубаво — Кенеди се дръпна встрани. — Я сега да те видим ще можеш ли така и с десния крак.

По-късно, когато остана насаме с Паркър, пак попита същото.

— Мене не ме питай — приседнал на леглото му, Паркър се протегна и го хвана за ръката. — Тия работи ги уреди Джо. Но всъщност има ли значение? Платено е. Само това е важно.

— Така ли? — Майкъл се умълча. — Знаеш ли, Карл, чувствах се безпомощен не само защото съм неподвижен. Откакто съм тук, сякаш криете нещо от мене. Сякаш има нещо, което не сте ми казали — никой от вас. Има ли причина, Карл? Има ли нещо, което ти не си ми казал?

Карл сведе поглед.

— Например?

Майкъл си пое дълбоко дъх и тръсна глава.

— Не ти вярвам. Виж, Карл, аз съм Майкъл — най-добрият ти приятел. Какво толкова не можеш да ми кажеш?

Паркър срещна погледа му.

— Сигурен ли си, че искаш да го знаеш?

— Разбира се, че искам. Тази неизвестност направо ме подлудява. Инвалид съм, ясно, но недейте да се отнасяте с мене като с малоумник, Карл. Знаем се, нали така?

— Може би. — Думите на Паркър прозвучаха странно. Познаваха се повече от двайсет години.

— Е?

— Знаят кой е сложил бомбата.

Майкъл изстина. Колко често си беше мислил за това. Хиляда пъти? Повече? И винаги бе смятал, че не знаят.

— Кога са разбрали? — попита той. Не кой, а кога. В този миг това му се виждаше по-важно.

— По-късно същия ден. Те… хванали са го почти веднага.

Майкъл потръпна и извърна глава. Усещаше лек сърбеж в крайниците си. Рамката висеше на поставка в дъното на стаята. Загледа се в нея — забеляза колко голяма и тромава изглежда, когато не е в нея. Погледна отново към Паркър.

— Кой е бил?

Паркър се усмихна уморено.

— Хартман.

— Хартман?! — разсмя се невярващо. После толкова изведнъж, че дъхът му секна, осъзна какво означава това. — Не…

Паркър го наблюдаваше с дълбоко загрижен поглед.

— През първите няколко дена по медиите много приказваха. А след това наложиха ембарго на темата. И затова…

— … не съм чул — довърши Майкъл. Отново усети сърбежа в крайниците си, сякаш в отговор на някаква неволна команда — напрягане на мускулите, призрачно свиване на юмруци. — Кой е наложил ембаргото? Не мисля, че някой би имал достатъчно власт.

Паркър примигна и извърна очи. Когато отново заговори, почти шепнеше:

— Ву Ши. Кой друг?

— Ву Ши? — Майкъл се обърка. — Защо? Искам да кажа, защо ще го прави? Карл, какво става тук? Нищо не разбирам…

Паркър се усмихна мрачно.

— Нито пък аз. Или поне не го разбирам съвсем. Но, между нас да си остане, според мене нашият приятел Кенеди е направил сделка.

— Сделка? С Ву Ши?

Паркър сви рамене.

— Да кажем само, че през последните няколко седмици нещата като че ли вървят много по-лесно. Прекалено гладко.

— И?

— Виж, Майкъл, съжалявам. Знам как изглежда. Човекът на баща ти се опитва да те убие. Тази мисъл никак не е приятна. Насочва точно нататък, накъдето ти не би искал да сочи. Но сам ме попита. Що се отнася до другото… и за мене, както и за тебе, е същата тъмница.

Майкъл затвори очи, кимна, но по лицето му личеше внезапната мъка, отчаянието, което го бе връхлетяло. Когато Майкъл отново отвори очи, Паркър бе забил поглед надолу.