Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Взел решение, Юан бързо се изкачи по стълбите и се отправи към детската стая.

Цен-ли бе коленичил с гръб към вратата, когато тангът влезе в стаята. Смееше се; малкото детенце, притиснало се към протегнатите му ръце, също се смееше. В дъното на стаята бавачката, съзряла Ли Юан, припряно стана и понечи да коленичи, но Ли Юан я спря — вдигна пръст към устните си и се усмихна. Тя се изправи, но Цен-ли забеляза движението й и се извърна — беше разбрал, че някой е влязъл в стаята. Куей Джен също се обърна, усмивката му разцъфна и той извика:

— Тата!

Ли Юан се разсмя, приближи и се наведе. Цен-ли се дръпна назад, а момченцето протегна ръчички към баща си.

— Своите си се познават — Цен-ли стана и леко се поклони на Ли Юан.

— Едни повече, други по-малко — и Ли Юан премести поглед от Куей Джен към секретаря си. — Тъжно е, че ние, управляващите, имаме толкова малко време за най-свидните си същества — отново погледна сина си, усмихна му се широко, вдигна го и го притисна към себе си. — Също като сега. Трябва да сляза долу, Цен-ли, и то веднага. Случило се е нещо, на което трябва да присъствам лично. Няма да ме има два, може би три дена.

Цен-ли се поклони.

— Има ли нещо, за което трябва да се погрижа, докато ви няма, ваше височество?

— Нищо такова, което да не може да изчака три дена. В края на краищата министрите ми са способни хора.

Цен-ли се разсмя. Иронията в гласа на братовчед му го развесели.

— Не, Цен-ли — продължи Юан. — Просто се грижи за сина ми и за съпругите ми, докато ме няма, става ли?

Петнайсетмесечният Куей Джен пак забърбори нещо, притисна се към рамото на Ли Юан и взе да търка мъничката си тъмна главица в коприната.

— Уморен е — обясни Цен-ли и махна на бавачката, че е свободна. — През нощта се буди няколко пъти.

— Тогава ще го подържа — кимна Ли Юан. — Хубаво е, нали?

— Сега е хубаво — усмихна се Цен-ли. — Но те растат толкова бързо. Децата на брат ми… — той се разсмя. Изглеждаше замислен. — Вече са си направо големи момчета. Освен това стават страшно независими.

Ли Юан кимна и се вгледа внимателно в братовчед си. Куей Джен вече се бе настанил и заровил личице в топлото му рамо.

— Липсват ли ти братята ти, Цен-ли?

— Понякога.

Ли Юан въздъхна и се усмихна на малкото топло вързопче в ръцете си, след това отново погледна Цен-ли.

— Една почивка ще ти дойде добре, нали? Може би като се върна…

Цен-ли кимна безмълвно, но в очите му се четеше благодарност.

— Понякога си мисля, че семейството е всичко. А другото…

— Юан се разсмя тихо, щом усети детето да се размърдва в ръцете му. — Може би не подобава на един танг да мисли така, но е вярно. И никога не бих се доверил на човек, който мисли другояче.

Цен-ли се усмихна и кимна насреща му. Детето беше заспало.

Капитанът на плаващия дворец Янджин, Хенса, бавно прекоси стаята. Щом се обърна и се залови за перилата, краката му увиснаха във въздуха. Закотви се до лейтенанта пред екрана.

— Провери ли кодовете?

Лейтенантът отново пусна сигнала, облегна се назад и остави капитана да гледа декодирането на монитора. Зад рязко открояващите се букви образът на приближаващия кораб се уголемяваше все повече, а сложният му, компютърно генериран опознавателен код съвпадаше идеално със зададения.

По лицето на капитана се изписа пълно объркване.

— Чи Хсин? — възкликна той. — Че какво ще иска Чи Хсин?

Лейтенантът мълчеше. Заповед, не заповед — нямаше намерение да застреля един от Седмината в небето. Долу имаше семейство.

— Поискай справка.

— От кого? — попита лейтенантът, втренчил неподвижен поглед в екрана. Даваше си сметка за наблюдаващите го камери, за записите. Никой Съдебен съвет не би намерил държанието му за осъдително. Щеше или да действа според буквата на закона, или въобще да не действа.

Капитанът се поколеба цяла половин минута, докато корабът бавно се приближаваше. После рязко се наведе напред, закрепи се и набра съобщение на клавиатурата. То веднага бе кодирано и изпратено: „С цялото ни уважение, моля ви, посочете целта на визитата.“

Лейтенантът забеляза тревогата в очите на капитана и за първи път изпита някакво слабо съчувствие към шефа си, когото иначе не можеше да понася. Не можеш да попиташ един танг за целта на визитата му. Подобно нарушение на етикета би му струвало званието.

Известно време не последва нищо. След това, сякаш изобщо не беше имало запитване, на екрана отново се изписа молбата за достъп до док. Сега корабът беше само на десет минути път и продължаваше да се приближава. Налагаше се да вземат решение.