Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Това не е Чи Хсин — помисли си той, докато изпепеляваше с лъча падащото тяло. — Не е Чи Хсин . Но дори и когато лазерите на другите го прерязаха и изгориха гърдите, ръцете и врата му, угризенията продължиха да го мъчат. Беше убил танг, син на небето! А сега щяха да избият рода му до крак, да оставят призраците на прадедите му неудовлетворени. Жена му, детето му…

Залитна напред, строполи се и замря неподвижно. Една от фигурите в скафандри се спря и го погледна, прекрачи го и тежко се запъти към коридора. Последваха го и други. Терористи. Ю. Фигурата в скафандъра се изкиска тържествуващо и започна да крещи нареждания във вградения в скафандъра микрофон.

Бяха се справили! Бяха на борда!

В огромния град сред океана, в бездната Зом, бе късно утро. Стаята за почивка беше тиха — тук-таме по масите седяха едва няколко души. Ким беше в обичайния си ъгъл с недопита купичка ча до лакътя, когато влезе Ребека. Щом го забеляза, приближи и седна срещу него.

Той вдигна глава и срещна погледа й. Не знаеше какво да каже. Не я беше виждал от онази нощ — беше се уединил, оставаше извънредно в лабораторията, много по-дълго от обикновено, там и спеше. Дори ден-два избягваше да идва тук, да не би тя да го засече. Но през цялото време знаеше, че най-накрая ще му се наложи да застане лице в лице с нея. И да се изяснят.

— Здравей — тихо каза тя и му се усмихна. — Чудех се къде ли се изгуби. Оставях ти съобщения на комсета. Но сигурно не си ги получил. Казаха ми, че напоследък работиш много.

Той вдигна вежди, сякаш не знаеше нищо за съобщенията, ала не беше така. Прегледа ги. Бяха повече от дузина — молеше го да й се обади и да поговорят.

— Притеснявах се за тебе — тя се наведе към него и го лъхна мирис на жасмин. — Мислех си, че сигурно ми се сърдиш за станалото. Когато се събудих и те нямаше…

Той наведе глава.

— Не, не ти се сърдя.

Това поне беше вярно. Не й се сърдеше на нея, сърдеше се на себе си, задето се бе държал като пълен глупак. А сега го беше срам. Дълбок, пълен срам. Беше разочарован от себе си. Бе разочаровал и себе си, и Джелка.

— Виж, съжалявам — каза той. — Бях пиян и…

Тя се разсмя — тихо, предизвикателно.

— Не беше чак толкова пиян.

— Не исках да кажа това — погледна я отново в очите. Погледът му беше сериозен до смърт. — Искам да кажа, че не трябваше да го правим. Ако бях трезвен, никога нямаше да дойда в стаята ти.

— Искаш да кажеш, че не ти беше хубаво? — очите й, втренчени в неговите, бяха широко отворени. Тя протегна ръка, докосна пръстите му, обхвана дланта му. — Защото на мене ми беше хубаво. И не мога да престана да мисля за това. Ти и аз, Ким, заедно в мрака. Беше прекрасно. Не мислиш ли? Ти и аз и го правим… — тя потръпна и силно стисна пръстите му.

— Не трябваше — повтори той. Противеше се на докосването, на меката съблазън в думите й. — Има едно момиче…

Забеляза как трепнаха очите й. Първо изненада, после — бързо окопитване.

— Момиче? Искаш да кажеш, че харесваш някоя?

Той кимна.

— Дал съм й дума.

— Дума? — тя се усмихна, след това се намръщи. Двата израза образуваха странно съчетание на лицето й. — Каква дума?

— Нали разбираш, тя е много млада, а баща й… ами баща й е много влиятелен човек. Той не иска да се срещаме и я изпрати надалече. В колониите. Но аз й дадох дума. Аз…

Той млъкна — усети, че е казал много повече, отколкото е имал намерение. Но искаше Ребека, да осъзнае защо той не трябваше да прекарва онази нощ с нея.

Пръстите й бавно се отпуснаха. Тя отдръпна ръка, облегна се назад и закима със странно изражение.

— Значи така? Чук-чук и после чао, а?

Той се разтрепери.

— Не беше така. Ако бях трезвен…

— Ако ти си бил трезвен — тя поклати глава. Изведнъж лицето й се изопна, погледът й стана строг. — Не разбираш ли, Ким? Още ли не си разбрал? Или разбираш само от атоми и абстрактни сили? Това момиче… Тя няма да те чака. Щом баща й е против. Те ни мразят, Ким. Още ли не си го схванал? Може да се усмихват, докато ни използват, но дълбоко в себе си ни мразят. Ние сме родени в Глината. По-различни сме от тях. И заради това ни презират.

— Не — обади се той тихо, разтревожен от внезапната промяна в нея, от насъбралия се в дребното й телце гняв. — Някои да. Но не всички. Това момиче…

Тя се изправи рязко и впери поглед в него.

— Но ти наистина все още не си го разбрал, нали? Ние с тебе сме от една порода. Знаем как стоят нещата. Познаваме мрака там долу. Защото той е вътре в нас всеки час, всеки ден. И знаем какво е да страдаш, да те купуват и да те продават, да се отнасят с тебе като с най-обикновен предмет — тя потрепери и го изгледа дръзко. — Ние с тебе сме от една порода, Ким Уард. Още ли не си го разбрал? Ние с тебе сме едно. Храненици. Чифт. Подходящата двойка.