Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Той присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се усмихна със зловеща, тържествуваща усмивка.

— Наблюдавах те… знаеш ли това? Следях те през всичките тези три години. Записвах си какво правиш, с кого се срещаш. И така разбрах.

Усмивката й бавно помръкна. Под нея имаше мрачна, твърда горчилка.

— Толонен, нали? Толонен я изпрати далече. Открих това-онова.

Той мълчеше, ала думите й го плашеха.

— Толонен — повтори тя и лицето й се изопна. — Джелка Толонен. Твоята светлина. Но знаеш ли какво е направила? Едва не е убила човек, ето какво. Млад кадет. Нападнала го и почти го убила на място.

Той поклати глава.

— Лъжеш.

— Нима? — тя се разсмя горчиво. — От това, което съм чувала, излиза, че твойта Джелка е едно малко чудовище. Чух например, че…

Звукът от плесницата стресна Ким. Усети, че Ребека залитна назад, че Фен извика зад него, но мигът преди това му се губеше в пълен мрак.

Леко разтърси глава, сякаш да се освести и пак я погледна. Ребека стоеше там, вдигнала ръка към лицето си. Погледът й беше стреснат, сърдит.

Какво беше казала? Сега пък какво?

Погледна ръката си. Дланта го смъдеше, сякаш беше напръскана с антисептик. Пак я погледна, видя червения белег на бузата й. Отначало не разбираше връзката — имаше някаква празнина, в която всичко се губеше… после осъзна. Беше я ударил. Заради нещо, което беше казала. Заради…

Тя приклекна насреща му — всяка нейна клетка, всеки неин атом срещу него. За онзи кратък миг от мрак нещо в нея се бе променило. И последната светлина бе изтекла от нея, унищожена от удара. Съществото срещу него бе по-скоро животно, отколкото човек. Но въпреки това сърцевината й си оставаше недокосната, невредима. Точно това я движеше сега. То и нищо друго.

Гласът й също се беше променил; беше изгубил външния блясък, полировката, които притежаваше само преди секунди. Сега бе груб и гърлен, думите се откъсваха несръчно от устните й като чирепи от счупени грънци.

— Тиий и яаааз — изръмжа тя и замахна с ръка като с лапа. — Тиииий и ааз. Кххим. Ззай-дноууу. Глинна. Ний сссме Глинна.

— Не — извика той, отвратен от ужасните звуци, които издаваше. — Не, Беки, моля те, недей — но беше твърде късно. Тя изръмжа, озъби се и се хвърли към него.

Той я отблъсна и тя се стовари по гръб на бюрото, но само след миг отново се метна към него. Посегна да му избоде очите.

— Беки! — той я блъсна втори път. Почти не усети как Фен мина зад него и изтича до вратата. — В името на всички богове, Беки, не!

Но тя вече не разбираше от думи. С дивашка ярост, която го стресна, отново се хвърли срещу му. Сграбчи го силно, сякаш искаше да го повлече надолу, към бездните, които обитаваше сега. И този път той знаеше, че трябва да й причини болка, за да я спре.

Замахна сляпо: заудря я по лицето, по шията, по гърдите. Яростта на ударите я изненада и тя отпусна хватката си около врата му. Залитна назад, той стовари юмруците си върху й и тя се свлече на колене. И когато се готвеше да нанесе още един, последен удар, се разнесе вик:

— Уард! Недей!

Ким се сепна и се огледа. Ребека стоеше на колене до него, обърнала лице нагоре, а очите й бяха празни, невиждащи. По тялото й премина тръпка, след това мъничкото й телце бавно се строполи на пода.

Убих я — помисли си ужасен. — Убих я…

Шрам притича до него и пое контрола над положението. Нареди на стражите да вържат безчувственото момиче и да го отнесат, обърна се към Фен и му нареди да оправи стаята. Но Ким не забелязваше нищо. Изведнъж отново се беше върнал в Рехабилитацията, коленичил до повредената клетка, втренчен в безжизнената птица — видението бе толкова истинско, сякаш ако протегнеше ръка, щеше я докосне.

Пак — помисли си и изпусна въздишка. — Събития като вълнички в огромния океан на Времето, тъмни кръгове, които се разпълзяват към далечния бряг на бъдещето.

Изстена — сети се за изгубените приятели. Първо Люк, после Уил и Дейо, а сега и Ребека. Бяха от Глината, всеки един от тях, направени от кал и оформени от мрачните обстоятелства. Но защо? Какъв смисъл имаше от тяхната смърт? Каква причина? За да продължава той нататък? Не. Нямаше смисъл. Никакъв смисъл.

— Уард!

Шрам бе вперил загрижен поглед в него и го разтърсваше.

— Ела на себе си, Уард! Свърши вече. Няма я. Прибрахме я.

— Прибрахте я?

Ким се обърна, погледна към Шрам и видя зад очите му дивашката радост, която трагедията предизвикваше в този човек. За него подобна тъжна случка беше триумф, ново доказателство за правотата му — че Глината си е Глина и никога не може да се издигне, да стане наистина човек. Но Шрам не разбираше. Никога нямаше да разбере. Трябваше да е живял там — първо в мрака, после в Единицата заедно с Люк и Уил, Дейо и Ребека.