Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Той клатеше глава, ала част от него виждаше истината в думите й. Облиза устни и заговори. Беше му болно, че се е стигнало дотук.

— Това, което казваш, Беки… е вярно. Наистина с тебе си приличаме. Но само толкова. И онова, което стана… — той потръпна, — … беше грешка. Не разбираш ли, че беше грешка?

Тя стоеше и го гледаше: дълъг, сърдит поглед, който сякаш го смазваше с тежестта си. Без да каже нищо повече, се обърна и си тръгна. Тихо, внимателно затвори вратата след себе си.

Той поседя, втренчен във вратата. Знаеше, че не е свършило — не беше успял да я убеди, че е свършило. Извърна глава и забеляза, че на няма и шест крачки от него, някой го гледа.

— Туан Вен-чан!

Високият хуи сведе глава, усмихна се и оголи кривите си зъби.

— Ким… мога ли да седна при тебе?

— Разбира се. Моля… — Ким се надигна от стола си и лекичко се поклони за поздрав.

Туан седна, остави пред себе си своя чун и погледна към Ким.

— Изглеждаш ми притеснен, приятелю. Тревожи ли те нещо?

Ким сведе очи. Ако Туан е влязъл, докато говореха с Ребека, сигурно е видял, може би дори е подочул нещо. Но явно не беше за това. Той питаше Ким иска ли да поговори с него за проблемите си, да ги сподели.

Ким се поколеба за миг — чудеше се дали не трябва да запази всичко за себе си — но забеляза съчувствието и разбирането в погледа на високия хуи , кимна и се наведе към него.

— Ами виж сега…

— Какво става там горе?

Цен-ли стоеше до бюрото на Ли Юан, втренчен в екрана, вграден в повърхността му. Кънтящите металически звуци на кацащата совалка го бяха разтревожили и той бързо слезе тук, без да спира и да се консултира с никого.

Лейтенантът вдигна загриженото си лице към него.

— Не съм сигурен, господарю. Совалката на Чи Хсин акостира. Преди около три минути. Капитан Хенса отиде да го посрещне.

— Чи Хсин? — Цен-ли се разсмя, но чертите му оформяха неуверена гримаса. — Сигурен ли си?

— Кодираните сигнали бяха правилните. Никой освен личната охрана на Чи Хсин не би могъл да ги знае, господарю.

Цен-ли кимна, но се замисли. Тук има нещо нередно. Ли Юан щеше да ме предупреди. Той нямаше да замине, ако знаеше, че Чи Хсин ще идва . За миг остана наведен напред като в транс, сепна се и попита:

— На борда ли са вече?

Лейтенантът отмести поглед към друг екран.

— Да, дори в момента още излизат. Аз… — главата му отхвръкна назад, сякаш някой го беше ударил. Бузите му съвсем явно пребледняха, очите му се оцъклиха. — Ай-я…

Екранът почерня.

Цен-ли хукна — надолу по бавния виещ се коридор и по-нататък, към втората стая вляво, като пътьом кимна на стража. Наведе се над люлката, безцеремонно вдигна спящото бебе от завивките и се втурна през далечната врата. Хората се размърдаха, надигаха глави, докато той търчеше през стаите им или пък излизаха и викаха подире му, но нямаше време да се спира и да ги предупреждава. Сега дългът му беше само към Куей Джен. Но може би и за това беше вече твърде късно.

При люка, който водеше към кухните, стражът насочи дуло към него.

— Пусни ме! — ревна той и блъсна пушката. — От това зависи животът на твоя принц!

Стражът го изгледа със зяпнала уста как влиза вътре, след което кимна и се обърна да защитава люка — вече знаеше, въпреки че досега не го подозираше, че става нещо много лошо.

Кухните бяха празни. Цен-ли се спусна през дългите кънтящи стаи — чуваше собственото си хриптящо дишане, усещаше тежестта на полузадрямалото дете в ръцете си. Беше гушнал непохватно Куей Джен и силно притискаше малкото му телце — боеше се да не го изпусне или удари.

В дъното на кухните спря и задиша дълбоко, после се ослуша. Сега се чуваха отчетливи звуци на сражение — експлозии и далечни крясъци, след тях остър, приглушен писък. Зачовърка несръчно ръчното управление на люка и се промъкна в тесен кръгъл коридор, където му се наложи да се прегърби и да върви по-бавно. Сега всичко зависеше от бързината на натрапниците и от това, колко добре познаваха плана на мястото. Ако се бяха насочили право към централната зала, сигурно вече бяха стигнали дотам, но той беше готов да се обзаложи, че са постъпили другояче. Ако ги интересуваше тангът и семейството му, щяха да отидат първо там. Или поне така се надяваше.

В този тесен тунел звуците не достигаха до него. Но в края му стигна до ярко осветен кладенец и шумът се завърна. Гласове. Грубите гласове от Средните нива. Преглътна — беше разбрал. Терористи!