Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

За миг екранът на бойния кораб сякаш пламна. После избледня много бавно до мъждукащо, обсипано с въглени черно. По аудиовръзката се чуваше силно съскане на статично електричество.

— Какво стана?! — вряза се през шумовете глас. — Какво става там, в името на всички богове?!

— Край — тихо, невярващо отговори пилотът. — Куан Ин да ни пази. Край!

— Разбирам — сериозно потвърди Цу Ма. Седна съвсем пребледнял. — Намерили ли са някакви отломки?

Човекът на екрана видимо се съсредоточи, след това кимна. Беше подключен към таблото пред себе си и в момента получаваше сведения.

— По-голямата част от останките са си останали там горе, но много са паднали. Има сведения за големи отломъци, паднали в морето край брега на Гвинея.

Цу Ма извърна поглед за миг, после отново се обърна към екрана. Цялото му лице се беше вцепенило, в очите му проблесна внезапен гняв.

— Кой го е направил?

Този път човекът изобщо не се поколеба.

— Ю . В Киев са получили двуминутен запис, заснет в Ян-джин, преди системите да изключат.

— Ю… — прошепна той. — Но как са попаднали на борда? Човекът от силите за сигурност поклати глава.

— Още не знаем, чие хсия . Разследването среща известни… трудности.

— Трудности? — тангът веднага стана подозрителен. — Що за трудности?

— Ами… — колебанието издаваше колко му е неловко. Този човек знаеше всички стари истории за съобщаването на лоши новини. — Като че ли в този сектор липсват половината от дневните записи.

— Липсват?! — Цу Ма се разсмя дрезгаво. — Невъзможно. Има резервна апаратура и за резервната апаратура, нали?

Мъжът наведе глава.

— Така е, чие хсия , но запис няма. Има дупка.

Цу Ма се замисли. Ван Со-леян . Беше негова работа. Но как да го докаже? Как да го свърже с тази гадост? И после като студена вълна, която охлади гнева му, го порази мисълта какво означава това за Ли Юан. Цялото му семейство беше загинало. Цу Ма потръпна и леко се извърна — от съседната стая се чуха гласове. И точно в този миг като някаква отвратителна подигравка се разнесе силният жизнен смях на Ли Юан. Не се смей, Ли Юан — съпругите ти са мъртви. И малкият ти син.

Едва успя да се принуди пак да се обърне към екрана.

— Свържи ме с проследяването. Искам обяснение.

Последва четирисекундно забавяне, после едно разтревожено лице замени офицера от силите за сигурност.

— Герхарт, чие хсия . Началник на службата за проследяване, Северно полукълбо.

Цу Ма веднага му се нахвърли:

— Какво е това, Герхарт?! Казват ми, че липсват половин ден записи! Възможно ли е?

— Не, чие хсия .

— Но е вярно.

— Да, чие хсия .

— Тогава как ще го обясниш?

Герхарт преглътна и заговори:

— Били са изтрити, чие хсия . Някой ги е премахнал.

— Някой? — изведнъж тонът на Цу Ма стана безжалостен.

Офицерът покорно сведе глава.

— Аз отговарям за това, чие хсия . Знам дълга си.

— Да не искаш да ми кажеш, че ти си го направил?!

Герхарт се поколеба и поклати глава.

Цу Ма пое дълбоко дъх, после заговори отново. Търпението му още малко и щеше да се изчерпи.

— Сега не е време да защитаваш честта си, човече. Искам да знам кой го е направил и по чия поръчка. И то възможно най-скоро. Разбра ли ме? Тогава ще говорим за дълг.

Герхарт понечи да каже нещо, но само се поклони. Цу Ма прекъсна връзката и втренчи празен поглед в слепия екран. Изсумтя, изправи се тежко и се обърна към вратата.

Там стоеше Ву Ши и надничаше вътре. Щом забеляза колко е пребледнял Цу Ма, пристъпи две крачки напред.

— Какво става, в името на всички богове?

Цу Ма облиза пресъхналите си устни, хвана Ву Ши под ръка и го поведе обратно. В съседната стая на дивана вляво седеше Ли Юан с чаша гъсто вино в ръка. Цу Ма погледна към Ву Ши и го подкани с жест да седне. Ли Юан се взря в него усмихнат, но усмивката му бързо се стопи.

— Какво е станало?

— Лоши новини — Цу Ма не смяташе да извърта. Знаеше, че няма никакъв начин да смекчи онова, което трябва да съобщи. — Янджин е унищожен. Оцелели няма.

Ли Юан зяпна, след това рязко сведе очи. Внимателно остави чашата си. Пребледня, без да ги погледне, стана и излезе.

Ву Ши се втренчи в Цу Ма — ужасът, който го бе завладял, се четеше по лицето му.

— Вярно ли е? — попита тихо. После поклати глава и се разсмя горчиво. — Разбира се… Ти не би си направил подобна шега — и си пое въздух. — Куан Ин! Как?