Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Този път обаче бяха пристигнали по-рано — бягаха не от зимата, а от неразумната за тези късни есенни дни жега. Ли Юан стоеше в полумрака на хангара на совалката, усмихваше се на себе си, гушнал топло Куей Джен до рамото си, и наблюдаваше разтоварването. В такива моменти усещаше как баща му се размърдва вътре в него. Толкова пъти бе поглеждал нагоре, докато си играеше сред разтоварените сандъци, и през детските си очи бе виждал баща си, застанал точно така, както сега стоеше той, за да наглежда разтоварването.

Доволен, Ли Юан се обърна и тръгна. Куей Джен вече беше на петнайсет месеца и бърбореше първите си думи. Ли Юан се разсмя нежно — толкова го радваха тези бебешки изговорени безсмислици — гушна детето и кимна на стражите, навели глави до вратата към покоите му. Вътре всичко беше подготвено. На ниската масичка имаше поднос с хапки. До него — купа с храна за Куей Джен. Една бавачка чакаше, извърнала очи, готова да нахрани момченцето.

Обикновено Ли Юан би подал Куей Джен и би отишъл в собствените си покои, да си почива или да работи, но сега му хрумна да освободи жената, след което настани Куей Джен на ниското столче, коленичи и сам започна да го храни. Почти беше свършил, когато зад него някой се прокашля леко. При вратата със сведена глава коленичеше братовчед му, Вей Цен-ли.

— Влез, Цен-ли. Моля те. Почти приключих.

Тъй като познаваше протокола, Цен-ли се поколеба, после се поклони ниско, прекоси стаята наведен и коленичи срещу танга и сина му — не можеше да стои прав, щом тангът е на колене. Но като забеляза радостната усмивка на лицето на Юан, се осмели да се усмихне и той.

— Здраво момче, ваше височество. Като порасне, ще стане чудесен атлет и добър ездач.

Ли Юан го погледна и усмивката му стана още по-широка.

— Така ли мислиш, братовчеде Цен? — разсмя се, обърна се и пъхна още една лъжичка в очакващата го уста, като внимаваше да не позволи на Куей Джен да грабне лъжицата. — Нещо важно ли има?

— Няколко неща, ваше височество. Но нищо толкова спешно, че да ви прекъсвам.

Вей Цен-ли беше личен секретар на Ли Юан вече над половин година — пост, с който се справяше по-добре от всички очаквания. През последните седмици Ли Юан бе започнал да разчита на него все повече и повече, тъй като нуждата му от време постоянно растеше. Сега, когато Камарата вече беше отворена, можеха да се поотпуснат.

— Добре — Юан се поизправи малко. — Като свърша, ще ги обсъдим.

Купичката беше почти празна. Ли Юан обра с лъжицата последните остатъци и прилежно я пъхна в устата на сина си.

— Добре се справяте — разсмя се Цен-ли. — Когато аз опитвам, го омазвам целия!

Ли Юан го погледна, преди да остави купата встрани.

— Значи го храниш?

Цен-ли се усмихна широко — в момента съвсем се беше забравил.

— Само когато Миен Шан ми разреши. В това отношение жените ви са много ревниви. Постоянно се състезават коя да се грижи за малкия Куей Джен. Би могло да се нарече „мила ревност“.

— А… — Ли Юан гледа замислено още известно време, след това бавно се изправи на крака. Досега не знаеше за това и не беше много сигурен какво точно да мисли. Смяташе, че само бавачките хранят детето.

— Изчакай малко тук, Цен-ли. Първо да върна детето на бавачката.

Вдигна Куей Джен от столчето, обърна гръб на секретаря си и спря. Детето гледаше през рамото му към Цен-ли и му се усмихваше така открито, както се усмихват само малките деца. В тъмните му, влажни очи се отразяваха две идеални мънички изображения на Цен-ли. Ли Юан си пое дълбоко дъх и бавно закрачи отново, осъзнал, че в този миг едновременно е преценил и решил нещо.

Цен-ли. Можеше да се довери на Цен-ли. Можеше да му довери дори и живота си.

Ли Юан се хвърли напред с разперени ръце и се вряза във водата. Оттласна се силно с крака, а дланите му пореха силно и равномерно хладната тиха вода. В долния край на дългия петдесет чи басейн изскочи на повърхността задъхан, после остана там да си почине и да регулира дишането си, опрял се на преливника.

През трите часа, които бе прекарал с Цен-ли зад бюрото, си бе мислил за хладната тишина на басейна, за трептенето на сенките по чисто белите стени, за лекия плисък на водата по металните стъпала. Повечето от времето му напоследък беше заето с официални дела и въпреки че се мъчеше да ги прехвърли на други хора, все пак му оставаше много малко време за самия него. Толкова често усещаше, че мисли за съвсем други неща, но не и за разглеждания въпрос. Например се хващаше да разсъждава за дългото, безтегловно плъзгане след гмуркането; за шарките от светлини и сенки по накъдрената повърхност на водата.