Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Смърт , сякаш говореше всичко тук. Смъртта бе дошла.

Леман въздъхна тежко — умората се беше просмукала чак в костите му. Обединените бамбуци бяха пречупени. Някога знамената им гордо се развяваха тук — знамена, на които девет дълги, дебели бамбукови стъбла бяха стиснати от една-единствена огромна ръка с цвят на слонова кост на яркозелен фон. Но сега ръката беше отсечена от китката и здравата й хватка отслабваше. Едно по едно той бе изтръгнал и пречупил стъблата.

Обърна се и щракна с пръсти. Хората му веднага заприиждаха от коридорите, където чакаха, и бавно изпълниха Главната. Сред тях шестима носеха на носилка обемисто устройство за полева комуникация. Оставиха го там, където им посочи Леман, и се захванаха за работа. През това време Леман се оглеждаше, възползваше се от затишието в боя, за да премисли нещата.

Убийците му се бяха провалили, но и контраатаката на Дебелия Вон се бе провалила. А сега Обединените бамбуци бяха натикани на три палуби, на север от мястото, където се намираше, и абсолютно всички изходи бяха запечатани. Половината от хората вътре бяха ранени, всички — уморени и гладни, но това не ги правеше по-малко опасни. Когато дойдеше последната битка, щяха да се съпротивляват яростно. Освен това и собствените му хора вече бяха почти на края на силите си. Опитваше се да им дава почивка, когато бе възможно, грижеше се да са добре организирани и снабдени с храна и муниции, но напоследък ставаше трудно. Нещо повече, в хаоса на битката много неща се бяха объркали. Например Хуй Цин. Бяха обкръжили Червения стълб на Дебелия Вон на една от западните палуби — бяха го отрязали и после бавно започнаха да стесняват кръга. Леман внимаваше много и беше сигурен, че вече са го хванали, но Хуй Цин се изплъзна и си проби дръзко път през редиците на Куей Чуан само с шепа бойци, докато основните му сили атакуваха на друг фронт.

Бива си го — помисли си Леман и почувства нещо като възхищение от сръчността на Хуй Цин. — Жалко, че трябва да умре.

Обърна се и погледна насреща. Устройството беше готово. Техниците го чакаха със сведени глави.

Приближи се и застана зад бюрото — високата му бяла фигура се открояваше на фона на черните, обгорени развалини. Отначало просто оглеждаше хората, забеляза как го гледат — въодушевено, без никакви въпроси, забравили за умората — и се усмихна вътрешно. Знаеше, че е близо.

— Хайде — каза го троснато, без да се усмихва. — Дайте да си свършим работата.

— Богове…

Хуй Цин рязко се дръпна назад. Лицето му изразяваше отвращение, може би дори ужас. Червеният стълб на Дебелия Вон беше виждал какво ли не през живота си, но никога чак толкова зловещо нещо. Трите момченца бяха вързани здраво за ръцете и краката и бяха окачени на куки. А после, пред погледа на майка им, бяха убити, очите им — избодени, гърлата им — прерязани като на прасенца.

Обърна се, огледа празния, изцапан с кръв под и най-накрая спря очи върху дъщерята на Юн Мъртвеца. Тя седеше в далечния ъгъл, неестествено неподвижна, притиснала колене към брадичката си, с пепеляво лице, втренчена в празното.

Потръпна — случилото се тук го изпълваше с гняв и му се повдигаше. Да беше знаел, нямаше да убива стражите, а щеше да ги плени. Да, и щеше да превърне последните им няколко часа на този свят в истински ад. Вече нямаше много време. Последната атака щеше да започне всеки момент, а Лайпциг беше на два часа път. Ако имаше някакъв шанс Обединените бамбуци да бъдат спасени, трябваше веднага да тръгва. Да занесе това доказателство на Юн Мъртвеца и да разбуди стария дракон от дрямката.

Хуй Цин се огледа и кимна.

— Свалете ги и ги донесете — нареди тихо. — И внимателно с жената. Онова, което днес е изстрадала тук, дори не можем да си представим.

Не, и все пак такъв беше пътят на войната, пътят, който бе избрал отдавна, когато за първи път произнесе свещените клетви и извърши обредите на братството. Колко ли синове беше изпратил на смърт? Колко ли дни на скръб и тъга бе изрязал ножът му от белотата на годините?

Боговете да ми помагат — помисли си, — защото земната ми душа без съмнение ще потъне в подземния затвор, когато умра и ще гние във вечни мъчения, докато духовната ми душа ще се скита горе изоставена като гладен призрак.

Може би. Но преди да стане това, трябваше да уреди една последна сметка; да влезе в последна земна битка. Щеше да окачи Леман на кука и да го изкорми. Или да умре, докато се мъчи да го направи.