Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Първи връхлиташе вятърът — тласкаше силната буря напред като група конници и сипеше хаос навред.

На космодрума в Нант удари без предупреждение, без всякакво усилие откъсна оградата от основата й и тя заплющя в откритото пространство като гигантска смъртоносна панделка. Сградите избухваха. Бурята вдигаше малки кораби от площадките им и ги подмяташе като играчки, докато в по-дълбоките хангари големите междупланетни крайцери се клатеха и блъскаха, а хората от екипажите хвърчаха и се удряха като мравки в стените и аварийните люкове.

Вятърът продължи нататък и се събра над покрива на огромния Град. Последва миг тишина и спокойствие. От развалините на централната кула изпълзяха шепа оцелели. Благославяха късмета си. После замряха — бяха забелязали сгъстяващия се мрак на изток. Оттам, изпълнила небето от хоризонт до хоризонт, прииждаше стена от плътна тъмнина. И все по-силен шум — шум, който с приближаването си сякаш отекваше не само във въздуха, но и в самата земя, във всеки атом на тялото — един-единствен органов тон, толкова наситен и мащабен, че сякаш беше гласът на ада.

За миг останаха като хипнотизирани, притиснали ръце към ушите си, и тогава вълната на бурята удари — огромна водна стена, висока шейсет чи , която със сила си проправяше път към брега; помете огромния космодрум, преди да удари стената на Града с мощ, която се стовари обратно върху самата нея.

Бавно, безшумно — тъй като ревът на страшната буря го заглушаваше — се откъсна парче от околните палуби. Бавно, ужасяващо бавно, като в сън, то рухна и пропадна в бушуващия мрак на водите. И точно тогава удари втората вълна и се втурна в отвора с такава сила, че огромната стена се разтресе и започна да се цепи.

Юн Мъртвеца стоеше прав, а обикновено спокойното му лице се гърчеше — гледаше труповете на внуците си. Мъничките им обезкървени телца бяха положени на огромното легло в стаята на Юн Юе-хуи — на същото онова легло, на което толкова често бяха играли и скачали във весела забрава, докато той ги гледаше усмихнат. Затвореше ли очи, все още чуваше как детският им смях и радостните им писъци отекват из апартамента му.

Ах, да — стисна зъби при този спомен. — Но всичко това свърши — свърши цялата радост, цялата любов, цялото щастие свърши със смъртта на прекрасните ми дечица.

Юн потръпна. Сълзите свободно се стичаха по бузите му. Протегна се и нежно погали всяко мило личице така, както някога ги успокояваше в съня им. Но вече нямаше спокойствие. Вече нямаше нищо. Нищо освен болка, скръб и мъка.

— Хубавичките ми… — болката и копнежът в гласа му бяха толкова силни, че вдъхваха ужас. — Милите ми дечица…

— Господарю Юн — обади се тихо Хуй Цин. Беше му неприятно да се намесва в мъката на стареца. — Простете, но нямаме време.

Юн се обърна и се вторачи в Червения стълб на Дебелия Вон почти без да го забелязва, после кимна леко.

— Добри момчета бяха те, Хуй Цин. Толкова бяха милички. Те бяха моят живот. Без тях…

Хуй Цин наведе глава. Чувстваше се неловко от лицето на стареца, от плашещата му откритост. Бе очаквал гняв, може би дори ярост, но това… гази женствена реакция… Пое си продължително дъх и пак се обади:

— Простете, господарю Юн, но трябва да действаме незабавно, иначе ще стане твърде късно. Силите на пай нан джен нападат, а Вон И-сун…

Юн вдигна ръка, за да накара Червения стълб да млъкне. Изведнъж държанието му стана по-твърдо, много по-твърдо от това на предишния Юн Юе-хуи.

— Разбирам, братко Хуй. И ще действам. Но не сега. Не и преди да съм ожалил както трябва синовете на дъщеря ми. Връщай се при господаря си. Върви веднага и кажи на брат ми Вон, че Мъртвеца ще дойде. Но не ме насилвай, Хуй Цин. Ти нямаш синове, нямаш и внуци и не разбираш как се чувствам, нито пък какво съм загубил днес — Юн се приближи и надвисна над Червения стълб. Очите му сега бяха изпълнени с ярост. — Виждам как ме гледаш, Хуй Цин, ала не си прав. Не бъркай скръбта ми със слабост, нито пък сълзите ми — с липса на воля. Когато дойда, ще дойда като демон на отмъщението. И тогава ще смажа пай нан джен . Дори и легионите на ада да се строят зад гърба му, аз ще го смажа.

По традиция, паднеше ли първият скреж, фамилията Ли затваряше имението в Тонджиян и се преместваше със съпругите, синовете и дъщерите в Янджин, плаващия им дворец на 160 000 ли над Град Европа. Правеха го всяка година — традицията датираше още от първите години на Седмината, когато беше построена огромната геостационарна система на Градовете. Ли Юан беше прекарал дузина геостационарни зими, без да е виждал сняг, и чак когато беше на тринайсет години, бе застанал край замръзналото езеро в Тонджиян, загледан учудено в падащата белота. Всяка пролет фамилията се връщаше там точно навреме, за да види как първите пъпки избиват по привидно мъртвите клони, да види чудото на разцъфването в овощната градина.