Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Канцлерът Нан се поклони ниско.

— Както желаете, чие хсия .

— Тогава върви. Нямаме време за губене.

След като Нан Хо излезе, Ли Юан остана, потънал в мисли, втренчен в лакираната повърхност на вратата. После се обърна и погледна към бюрото. Погледът му отново се спря на пръстена. Орнаментът, подобен на щука, извиваща се във водата — къде ли го беше виждал? Приближи се и пак го взе. Опита се да го надене на пръста си и отново, също като предишния път, отбеляза колко е тесен, сякаш бе правен за женска ръка. И все пак пръстенът явно си беше мъжки — грубо отлятото желязо беше почти брутално в своята ян , мъжественост.

Погледна подписа на листа, след това — отново пръстена. Шаран, щука. Това му напомняше думите на баща му — че Градът бил езеро с шарани, но без щука. Е, може би това беше ключът към всичко.

Шаран, щука. Още известно време остана втренчен в подписа и пръстена, сякаш да ги освободи от значението им, после въздъхна нервно, обърна се и излезе навън в слънчевия следобед, решен да му се наслади.

Горчивият мирис на изгоряла коприна витаеше във въздуха, докато Дебелия Вон слизаше по тясното стълбище. Малките му крака пристъпваха живо. Шепа от хората му го следваха. Сега звуците на битката идваха от съвсем близо — бърз трясък на пушечни изстрели, прекъсван от глух тътен, който караше цялата палуба да трепери. Изразът му бе решителен, движенията — забързани. Времето беше против него.

В подножието на стъпалата зави надясно. Там отпред, на двайсет чи по-нататък, коридорът беше блокиран от импровизирана бариера, пазена от неговите хора. Вон И-сун я приближи тичешком, махна на стражите да се дръпнат, качи се отгоре й, тупна от другата страна и забърза, без да чака хората си. По-нататък по коридора, в една голяма стая вляво беше установил временния си щаб. Влезе вътре, отправи се направо към масата в средата и разбута скупчените наоколо й хора. Погледна нарисуваната на ръка карта на средището на Обединени бамбуци, огледа разположението на ярко оцветените квадрати върху шестоъгълната решетка и само с един поглед оцени положението.

Леман го беше разцепил на две толкова чисто, сякаш бе забил брадва в пън. На запад нещата изглеждаха особено отчайващи. Там войските му бяха обкръжени, отрязани и врагът имаше сериозно числено превъзходство сега, след като пет от неговите тон бяха минали на страната на Леман. Тук, на североизток, положението не беше чак толкова зле, но си оставаше въпрос на време. След като веднъж Леман се разправеше със силите на Вон на запад, щеше да се обърне насам и последната битка щеше да започне.

— Какво ново? — огледа се той.

— Ето какво пристигна, господарю — един от хората му се поклони ниско и му подаде запечатано писмо. — Дойде от север преди десет минути. От територията на Червената бригада.

Вон И-сун се разсмя и нетърпеливо разкъса плика. Надеждата отново се бе надигнала в него. Най-накрая Юн Юе-хуи идваше! Най-накрая! Но писмото не беше от Юн Мъртвеца. Беше от Ли Пай Шун, новия бос на Во Ши Во, който го поздравяваше и го уверяваше в своето приятелство и лоялност.

Смачка писмото и го хвърли. Заля го вълна на огорчение. Боговете се подиграваха с него. Даваха му надежда и после я смазваха. Защото Ли Пай Шун вече беше мъртъв, а Во Ши Во — унищожени. А единственият му приятел и съюзник, Юн Юе-хуи, все още си седеше на задника там, у дома, без да прави нищо.

— Защо? — запита се той за стотен път от един час насам. — Защо Мъртвеца не идва?

Но само тъпият тътен на експлозия някъде наблизо разтърси пластмасовите фигурки върху картата.

Леман навлезе бавно сред развалините на палубата, смаян от, мащаба им. Когато го бе видял за последен път, това беше луксозно, подредено място — терасите бяха украсени с яркочервени знамена и гирлянди от пъстри цветя, магазините и ресторантите гъмжаха от охолни млади хан . Сега беше пусто, опразнено, огромният под беше целият в руини, витрините на магазините — изпочупени, масите — преобърнати.

Сърцето — помисли си. — Изтръгнах сърцето на звяра. И все пак звярът продължаваше да се бори упорито, дръзко, като зле ранена мечка, която отказва да умре.

Обърна се и погледна надолу по главната улица към камбанарията. Спомни си как изглеждаше тя някога. Дванайсет големи канелени дървета обграждаха централната алея и оживяваха пространството с огромните си зелени корони. Сега там нямаше нищо. Декоративните саксии бяха строшени и обгорени, дърветата се бяха превърнали в съсухрени черни дънери, забити сред пепел.