Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Този път и той се беше присъединил към купонджийското настроение и бе приел питието, предложено му от домакина — закръглен хан на средна възраст, когото беше видял за кратко първата вечер. След още три чашки му се беше размътила главата, но чувстваше и някаква странна яснота. Не че имаше значение как се чувства. Не и сега. „Декретът“ на Кембъл бе пристигнал преди два часа със съобщението, че утре всички служители на „СимФик“ ще имат почивен ден. В чест на Славните събития от тази вечер.

Ким се усмихна, загледан през отражението си към ширналата се мрежа от пътеки, свързващи външния шестоъгълник на стените с подобната на шпил вътрешна кула; изящните им дъги бяха обсипани със светлини. После се извърна леко — усетил бе някакво движение точно зад себе си. На стъклото до лицето му се появи още едно — главата беше прекалено голяма, очите — също по-големи, отколкото трябва. Лице от Глината. След миг усети топъл допир до гърба си, затвори очи и вдъхна аромата на жасмин.

— Беки…

— Чудех се къде ли си се загубил — прошушна тя в ухото му. — Не искаш ли да танцуваш?

— Уморен съм — той се обърна леко, за да може тя да го чува — музиката беше много силна. Лицето й бе само на педя от неговото. — Май вече ще си ходя.

— Уморен? Ти и уморен? — тя се усмихна и го погледна изпитателно в очите. — Още е рано. Пък и чу какво каза Кембъл.

— Знам, но…

— Дръж — тя хвана ръката му и пъхна нещо дребно в нея.

— Какво е това?

— Нещо, което ще ти помогне да се отпуснеш. Давай. Просто го пъхни в устата си.

Той се втренчи в малкото синьо хапче, след което поклати глава.

— Благодаря ти, но…

Тя се поколеба и си го взе обратно.

— Добре. Но остани още малко, а? Още час. Така де, какво лошо има?

— Няма — усмихна й се в отговор той. — Обаче без наркотици, става ли? Обичам сам да контролирам положението.

— Знам — тя се наведе и го целуна по бузата. Хвана го за ръката. — Имам добра памет.

Танцуваха. Известно време той се изгуби в музиката и ритъма, в играта на проблясващите светлини. Телата, наблъскани в средата на дансинга, се движеха в странна забрава от всички страни като частици в яростно възбуждение.

По-късно, в миг на прояснение и внезапна тишина той се огледа и забеляза, че Ребека я няма. И точно когато се накани да тръгне да я търси, тя се появи отново с две малки порцеланови купички.

— Какво е това? — попита Ким и подуши леко светещата течност.

— Ча — разсмя се тя. — Какво мислиш, че е? Реших, че имаш нужда от нещо, което да ти помогне да изтрезнееш, преди да си тръгнеш.

— А… — той се остави да го обърнат и да го поведат към малка масичка в далечния край на стаята. Но докато вървяха нататък, музиката отново загърмя и хората около тях изведнъж се заизвиваха трескаво.

Той се промъкваше, вдигнал купичката над главата си, после седна неуверено. Остави купичката и се наведе към нея.

— Май го разлях…

— Няма значение — тя обиколи и седна до него на тежкия диван. — Ето, пийни от моя.

Гледаше я как налива ча със сладък аромат в купичката му и, насърчаван от нея, вдигна купичката и я пресуши на един дъх.

— Добре — рече тя. — Сега ще ти стане по-добре.

— Хубав е — и той се загледа зад нея. Говореше силно, за да надвика гърмящата музика, писъците и виковете на празнуващите. — Май никога не съм…

Млъкна и се облегна назад, вдигнал ръка към гърлото си.

— Какво има? — попита загрижено тя.

— Аз… — усети как му се повдига и преглътна трудно. Гадеше му се, сякаш се бе наял до насита и после някой го беше фраснал в стомаха.

— Добре ли си? — тя леко отпусна длан на бедрото му. — Може би не трябваше да го изпиваш на един дъх.

— Може би — гаденето вече минаваше и го обхващаше някаква странна еуфория. — Аз… — разсмя се. — Знаеш ли, Беки, май съм се напил. Май…

Тя докосна с пръст устните му, за да замълчи, после се наведе и прошушна в ухото му:

— Май е най-добре да си те водя вкъщи, да ти кажа.

Той кимна. Вкъщи. Да, но къде беше това?

— Хайде — тя го изправи на крака, обърна го с лице към себе си. Усмивката й беше странна, загадъчна. — Още сега. Докато можеш да ходиш.

Събуди се — чувстваше се странно. Не знаеше къде е, в устата му горчеше, мирис на жасмин изпълваше ноздрите му. Беше тъмно. Единствената светлина идваше от вратата в дъното на стаята, отдясно, а оттам се чуваше течаща вода и съскане на пара.

Извърна глава; като че ли твърде рязко, защото болката, която се стрелна от очите му към тила, беше свирепа, сякаш бяха забили шиш в главата му. Изстена и затвори очи — чудеше се какво ли, в името на всички богове, е сторил със себе си.