Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Майкъл погледна към Кенеди.

— Ами ние, Джо? Ние ще бъдем ли вечно млади? Няма ли някой и на нас да ни смъкне гащите?

Каза го тихо, така че никой друг освен Кенеди не го чу. Отначало Кенеди сякаш не разбра, но после погледна Майкъл. Изразът на лицето му се беше променил, станал бе по-сериозен; може би Майкъл никога не го беше виждал толкова уморен. Той кимна.

— Долните.

И очите му, толкова тъмни и обикновено толкова силни, сякаш бяха изпълнени със същата болка и увереност, както и думите му. Сякаш го виждаше.

Ким седеше в стаята за почивка, бутнал настрани купичката с ча . Държеше в лявата си ръка току-що написаното писмо и го четеше за втори път.

Смяната му беше свършила преди час и той всъщност трябваше първо да отиде до стаята, за да се изкъпе и преоблече, но бе отлагал твърде дълго писмата до Джелка. Така че това беше първото. Дори и да се наложеше утре да започне всичко отначало, за да намери точните думи. Да изкаже всичко онова, което кипеше дълбоко в него.

Стаята се пълнеше. Масите около Ким вече бяха заети, хората оживено обсъждаха новините от Град Америка, но умът на Ким беше другаде — при Джелка на Титан. След година тя щеше да е на Марс, на път обратно към Чун Куо. Ако изпратеше писмото там, то може би щеше да я настигне по-бързо, отколкото ако се опиташе да го прати навреме на Титан. Но първо трябваше да го напише както трябва.

Облегна се назад — изведнъж се беше сетил за Ребека и за онзи миг в съблекалнята. Нищо не беше писал на Джелка. Нищо за онова, което бе почувствал — болката, изпитана от отворилата се стара рана… нито пък за катарзиса. Но защо?

Може би защото това объркваше всичко. Защото щеше да й създаде погрешно впечатление. Изпухтя, ядосан на себе си. Пръстите му напипаха пулсиращата лента около врата му; отново се върна към началото на писмото и започна да го чете.

— Извинете…

Гласът беше мек, много учтив. Ким вдигна поглед. Пред него беше застанал висок хан с поднос, леко свел глава. Човекът се усмихна — усмивката му смътно напомняше за Тай Чо — после кимна с глава и посочи празното място до Ким.

— Имате ли нещо против…?

Ким поклати глава и се усмихна на мъжа.

— Не, моля ви, заповядайте… Аз и без това след малко ставам.

— А… — хан отново се поклони и започна да подрежда чиниите пред себе си.

— Много любезно от ваша страна. Някои хора… — млъкна и изведнъж изражението му стана извинително. — Простете. Безпокоя ли ви?

Ким се разсмя, сгъна писмото и го пъхна в джоба си.

— Съвсем не. Ким Уард — протегна ръка над масата.

— Туан Вен-чан — представи се хан и се поклони за трети път. Хвана ръката на Ким и я раздруса енергично. — Забелязвам, че и двамата сме служители на голямата корпорация „СимФик“, но все пак не съм ви виждал преди.

Ким кимна — за първи път беше забелязал двойната спирала върху рамото на зелената туника на хан .

— Нищо чудно — отговори. — Отскоро съм тук и прекарвам повечето си време в лабораторията.

— Вие откъде произхождате? — попита Ким. Чувстваше се странно привлечен от този човек.

— Откъде произхождам ли? — хан се разсмя и показа леко несъвършените си зъби. И по това приличаше на Тай Чо и това наведе Ким на мисълта, че не бе потърсил стария си приятел, откакто беше в бездната Зом.

— Първоначално родът ми произхожда от Нин Хсия на северозапад. Нали разбирате, ние сме хуи . Не сме хан — той отново се разсмя. Приятен, стоплящ звук. — Що се отнася до самия мене, роден съм на Марс. В град Тиен Мен Ку на юг. Родът ми се е установил там, нали разбирате, след Третата колониална война. Помагали сме този Град да бъде построен. И този, и много други.

— Марс… — Ким кимна и мислите му за миг се върнаха към писмото и към Джелка. — Сигурно е прекрасно.

Туан Вен-чан сви рамене.

— Понякога да. Но обикновено е мрачно и пустинно. Там животът е труден. Много труден. Тук… — той се разсмя. — Е, да речем, че тук животът е много по-лесен. Например не ти се налага да се страхуваш от студа.

— Не — разсеяно отговори Ким, след това изведнъж се усети кое време е и се наведе през масата. — Вижте, Туан Вен-чан. Бих искал да си поговоря повече с вас — беше ми приятно, много приятно — но точно сега се налага да тръгвам, иначе ще закъснея. Имам уговорена среща.

— Разбира се — Туан Вен-чан се изправи и се наведе ниско, сякаш се кланяше на някого с много по-високо положение от неговото, после погледна Ким и се усмихна с несъвършената си усмивка. — Тук съм почти всяка вечер, ши Уард. Ако ме забележите, елате да седнете при мене. Хубаво е човек да си поприказва, нали?