Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Е? — тя приседна на пейката срещу него. — Как е?

Ким се усмихна.

— Добре е. Бонот е малко досаден. Шрам също. Постоянно си вре носа във всичко. С каквото и да се занимавам, той трябва да разбере! Но и по-зле съм бивал.

Тя кимна замислено.

— Не само ти. И аз.

— Да… — той се загледа в нея и осъзна колко самотен е бил, колко се радва да види познатото й лице. Но имаше и нещо друго. И двамата — и той, и тя — бяха дошли тук от мрака на Глината; бяха се борили, за да си проправят път в този свят на светлината, бяха се провалили, ала бяха оцелели. Бяха се промъкнали. И двамата знаеха какво е да си „предмет“, костите, кръвта и плътта ти да са нечия собственост, самото ти съществуване да зависи от прищевките на дребни душици. И това ги беше оформило като хора също толкова, колкото и опитът им от Глината. Отделяше ги от останалите. Бяха различни — и физически, и душевно.

— Мислиш ли си понякога за едно време? — попита я тихо. — Нали разбираш — там, в Рехабилитацията?

— Понякога — тя сведе очи. — Спомняш ли си птицата?

Той кимна. След като Люк ги беше предизвикал — след като го бяха отвели първия път — силните на деня бяха дали на тях четиримата нещо като птица. Странно, изкуствено нещо, осъзна той сега. Нещо създадено, не родено. Продукт на лабораториите на „ДженСин“.

Очите на птицата бяха кехлибарени, зениците — черни. Тя се взираше в далечината гордо и нагло и почти не забелязваше присъствието им там, извън клетката. Силни, трипръсти ноктести крака стискаха металния прът, а ноктите ту се свиваха, ту се разпускаха, сякаш беше изнервена. А когато разпереше крила и яркозелените пера се разгъваха като двойни ветрила, това сякаш беше жест, че ги пъди.

Ким трепна, щом си спомни. Уил също като него си мислеше, че птицата е красива, а Дейо я бе оприличил на въплътена песен. Само Ребека изобщо не се беше трогнала.

— Прекалено е ярко — бе казала тя и той се обърна и се втренчи в птицата, учуден как нещо може да е „прекалено ярко“.

От този ден нататък Уил се вманиачи. Всяка сутрин едрият северноевропеец хранеше птицата и й говореше през решетките. А всяка нощ притискаше лице към клетката и й шепнеше. Все едно и също. Някакви стихове на древния гърлен език, който се говореше по неговите краища в Глината. Затвореше ли очи, Ким все още го чуваше — дори и сега, след като бяха изминали четири години.

Думите го бяха трогнали и развълнували дълго преди Уил да му разтълкува какво означават:

Така беше за всички тях — и за птицата, и за Глината. А после Люк умря. Внезапно и ужасно.

Уил беше съкрушен. Ким помнеше и това. Спомняше си го как седеше на леглото на Люк, ужасяващо неподвижен, прегърбен; едрото му тяло, тяло от Глината, натикано в много по-тясно пространство, сякаш се опитваше да се намести в кожата на Люк, в неговото дребно и крехко тяло.

Ким вдигна влажен поглед. Ребека го гледаше с разширени очи, сякаш и тя виждаше същото.

— Защо го направи той, Ким? — попита тя. — Мислех, че обича птицата…

Той сви рамене, ала споменът беше толкова силен, толкова ярък, сякаш всичко стоеше пред очите му.

Птицата лежеше на пода на клетката. Златните й очи бяха помръкнали, ослепели, меката й шия — прекършена. Изумрудените пера бяха обсипали пода покрай строшената клетка — свидетелство за борба — а на един стол наблизо седеше Уил с празен поглед; дишаше, отпуснал ръце в скута си.

— Не знам — отговори той. Образът бавно избледняваше. Ала това не беше вярно. Знаеше защо Уил уби птицата.

Тя се приближи, приклекна до него и го погледна в очите. В нейните имаше сълзи, в бръчиците покрай устата й — болка.

— Така и не го разбрах. Никога. Люк, Уил, Дейо… смъртта им беше съвсем нелепа. Безсмислена.

— Не — той закри дланта й със своята. — Беше ужасно — и потръпна; раната в него беше жива, сякаш всичко се бе случило вчера. — Знаеш ли, оттогава съвсем съм изключил за това. Не бих могъл да живея с него. Досега не можех да се изправя лице в лице с него. Чувствам се виновен — знаеш ли, Беки? Виновен за това, че оцелях, а те не можаха.

— Да — тя го погледна отново, благодарна, че го е казал. Ръката й лекичко стисна неговата. — Знам. Разбирам те.