Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Леман млъкна, докато тримата прегледат материалите, а после, когато му се стори, че вече са се убедили достатъчно, заговори отново:

— Преди малко се чудехте как така прислужникът знае кой от вас какво пие. Е, знае го, защото аз се заех да проуча всеки от вас. О, за мене не бяхте непознати — или поне познавах бащите ви. Но исках да знам колкото се може повече за всеки от вас, преди да дойда и да седна срещу ви. Исках да съм сигурен.

— Сигурен в какво? — попита Харт. След като вече бе успял да схване горе-долу какво става, се бе и поокопитил.

— Дали мога да ви имам доверие — Леман млъкна, след това небрежно посочи Мънроу с лявата си ръка. — Ти, Уендъл. Баща ти е бил отстранен от Камарата преди осем години и цялото ви семейство е било преселено петдесет нива по-надолу. Той никога не успя да го превъзмогне, нали? Умря за осем месеца — някои казват, че от срам, други — от отрова — Леман се обърна леко, ръката се люшна към Ъндърууд. — И ти, Хари. Цялото имущество на семейството ви е било конфискувано, нали? Ако не бяха приятелите, щеше да свършиш под Мрежата. Защото баща ти посегна на себе си.

Леман отпусна ръка в скута си и впери поглед в Харт.

— Що се отнася до тебе, Алекс, на тебе ти се е наложило да изстрадаш недостойно и унизително извинение. Или поне на баща ти се е наложило. Но то си дава отпечатъка, нали? В нашия свят каквото стане с бащата, това става и със сина — отново млъкна и бавно кимна; знаеше, че цялото им внимание вече е насочено към него. — Но като ви гледам тримата, виждам не синове на предатели, а добри, силни, работливи младежи. Хора, които със собствени сили пак са спечелили високото положение, отнето им от Седмината. И все пак петното си остава, нали?

Мънроу въздъхна продължително, после се наведе към Леман, вкопчил длани пред себе си.

— И какво искате да кажете, ши Леман? Какво искате от нас?

От двете му страни Харт и Ъндърууд се бяха втренчили открито в Леман. В очите им гореше трескаво любопитство.

— Както вече казах. Не става дума толкова за това, какво искам аз, а какво искате вие — облегна се леко назад и отново ги изгледа един по един. — Вие без съмнение сте велики хора. Представители. На външен човек би му се струвало, че имате всичко, от което се нуждаете. Положение. Богатство. Власт. Заедно със Седмината се готвите отново да направите нашия свят велик. Или поне така твърдят медиите. Но тъй като ви познавам — познавам ви много добре — според мене вие не таите в сърцата си кой знае каква любов към Седмината.

Мънроу се взира в него още известно време, след което сведе очи.

Леман направи пауза.

— Значи ето какво. Исках вие да разберете, че Войната не е свършила. Че тя все още продължава — със или без Де Вор, със или без Бердичев. Че аз съм син на баща си и неговите цели и стремежи живеят в мене.

— Дисперсионизъм… — прошепна Харт със страхопочитание.

Леман кимна.

— Да, дисперсионизъм. И още нещо. Нещо съвсем ново.

Беше свършено тайно и полека. В медиите се появи новината, че жена му и децата са заминали за кратка почивка, докато Кенеди работи по въпросите на кампанията. После цяла седмица не последва нищо. Кенеди се срещна с тях отново, в изборния ден, в частната клиника на Ву Ши на Западното крайбрежие. Отнасяха се с тях, като с царски особи, той ги намери в солариума под мъничкото изкуствено слънце. Двете момчета си играеха край басейна.

Той се приближи и коленичи до стола й.

— Как си? — целуна я, после се вгледа в очите й — търсеше някакъв знак, че нещо се е променило.

— Много добре, мили. Наистина. По-добре не съм се чувствала никога — тя се разсмя и за миг му се стори, че наистина всичко е наред, че в нея няма никаква вътрешна промяна. Да, главата й беше обръсната, но иначе си изглеждаше съвсем нормално — може би дори по-жизнена от обикновено. — Ще ми бият някакви инжекции за ускоряване на растежа на косата. Междувременно са ми предоставили най-прекрасния избор от перуки. Цяла сутрин прекарах да пробвам най-различни цветове и прически.

Той се усмихна уморено.

— Сигурна ли си, че си добре?

Тя кимна.

— Да, наистина. И момчетата също са добре — сега в очите й се появи съвсем слаб намек за това, че разбира какво са направили. — Недей… — отрони тихо, забелязала болката в очите му. — По-добре е, отколкото да си мъртъв. Много по-добре.

Той кимна и се усмихна — да окуражи колкото нея, толкова и себе си. После пак я целуна и отиде при момчетата. Изобщо не се подразни, че малките им ръчички оставят тъмни влажни отпечатъци по копринените му дрехи — радваше се просто да ги види отново.