Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

И това продължи почти два часа, докато с усмивка и жест Кенеди слезе от подиума. Но дори и тогава — дори и след като прожекторите бяха угасени, а камерите — отнесени — Кенеди не беше приключил. След като разговаря със съветниците си, за да научи последните новини, той тръгна сред новинарите, стискаше ръце и се спираше да размени дума-две тук и там, изведнъж станал неофициален.

— Как е Джийн? — попита един от тях.

Кенеди се извърна.

— Добре е, Джак. Добре. Всъщност за седмица-две ще се махне оттук с момчетата, за да избяга от цялото това политиканстване. Винаги се е оплаквала, че се отнасям към тях твърде зле, затова реших да дам на нея и на момчетата почивка, преди нещата наистина да станат твърде напрегнати.

При тези думи избухна смях. Всички знаеха колко много работи Кенеди. Феноменално много. В това отношение той беше като баща си.

— Добре, момчета, ако сега ме извините…

Кенеди мина в преддверието. Там в голям, покрит с възглавнички стол в далечния край на стаята седеше Джийн, съпругата му, прегърнала двете момченца. Втренчени в големия екран в ъгъла на помещението, те не разбраха, че той е влязъл вътре.

За момент той постоя така, загледан в тях, разкъсван от гледката. Виждаше такава гордост по лицето на младия Робърт, който се взираше в образа на баща си. Такава безгранична любов. А Джийн… Не можеше да я погледне, без да мисли за сделката, която бе сключил с Ву Ши.

За известно време там отвън беше я почти забравил. Сделката не значеше нищо. Но сега, още веднъж, изправен лице в лице със семейството си, усети празнотата да се връща в него и да го оставя безтегловен като лист на вятъра.

Потръпна. Каква беше поговорката? Когато източният вятър задуха, мъдрецът се скланя пред него. Е, той се беше склонил. Но не като тръстика. По-скоро като голямо дърво, чието стъбло се беше пречупило и паднало пред лицето на бурята.

— Джо! — Джийн го видя, дойде при него, прегърна го. След миг той усети как двамата му сина се притискат към него.

— Татко! — казваха те. — Татко, ти си великолепен!

Той се вцепени.

— Извинявай, Джийн. Ако имах някакъв избор…

Тя отметна глава назад, погледна го, после се протегна да избърше сълзите, появили се нежелани от очите му.

— Всичко е наред. Разбирам. Знаеш, че разбирам. И винаги ще съм на твоя страна, Джоузеф Кенеди. Каквото и да направиш.

— Знам — каза той. — Може би това ме безпокои най-много. Че толкова много разбираш. Само ако можех…

Тя постави пръст на устните му.

— Няма алтернатива. И двамата го знаем. Спомни си какво каза преди толкова много години, оная нощ в дома на баща ти, когато се срещнахме за първи път. Какво беше… че няма значение как свършва нещо, стига да бъде свършено — тя се усмихна.

— И това все още е вярно, нали, Джо? И онова, което стори тази вечер… е голяма крачка в тази посока.

— Може би…

— Не. Няма „може би“. Тази вечер ти започна нещо. Нещо, което дори и Ву Ши не може да спре.

Той сведе поглед. От двете страни синовете му бяха вдигнали очи към него в опит да разберат какво става.

— Всичко е наред — и той плътно ги притисна към себе си.

— Всичко ще се оправи. Ще видите.

Почука се. Той се освободи от децата и отиде да отвори вратата.

Там чакаше висок хан. Един от хората на Ву Ши, номер седем — чи — избродиран на мандарин на гърдите на барутносинята коприна. Зад него в прес залата нямаше никой, освен двама хан с бръснати глави.

— Готови ли са? — попита високият хан .

Кенеди се извърна да погледне жена си, синовете си, после пак обърна лице към хан и кимна.

— Готови са — опитваше се да не допусне болката, страхът, които бе изпитал изведнъж, в гласа си. Но сълзите му го издадоха.

Беше имал своя миг. Но всичко бе свършено. Напред лежеше само празнота.

— Девет години… — промърмори старикът и воднистите му очи се насълзиха. — Девет дълги години чаках този ден.

Спътникът му, седемдесет и петгодишен мъж с побеляла брада кимна мрачно. Той огледа редовете от празни или с по двама-трима души пейки, които се разполагаха от всички страни на Камарата, наведе се към приятеля си и постави на рамото му мършава длан, изпъстрена със старчески петна.

— Спомняш ли си последния път, когато бяхме тук, Йохан?

— Все едно беше вчера — отвърна старикът и в очите му се появи слабо сияние. — Денят, в който гласувахме „против“ ветото на Седмината! — въздъхна тежко; по набразденото му с бръчки лице се изписа внезапна болка. — Ах, само да знаехме каква мъка ще ни връхлети след това…