Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Усмихваха се — знаеха за реещите се горе камери, които улавяха всяка дума и всеки нюанс на изражението. Вече бяха свикнали с това през последните няколко седмици, но не им беше лесно, защото не знаеха какво предстои. Щом Майкъл обърна количката си, забеляза как Кенеди се дръпна назад, сякаш разбираше.

В този миг изгаряха мостовете зад себе си. Започваха нещо ново. Майкъл се дръпна назад с количката, а Кенеди пристъпи напред и с жест показа на тълпата долу, че иска да говори. На огромните екрани по протежението на цялата главна улица камерите се фокусираха върху високата му хубава фигура, върху вече познатото лице. Известно време шумът продължи, после бавно утихна. Кенеди се огледа, усмихна се и се наведе напред към тълпата.

— Всички ние тук, в тази голяма зала, сме американци. И се гордеем, че сме американци. А Карл Фишер, нашият нов Представител в Бостън, е прекрасен американец от прекрасно старо американско семейство.

Последва силен одобрителен рев. Кенеди изчака да утихне и продължи:

— Днес обаче ние направихме нещо много повече от това да изберем добър кандидат, макар че Карл Фишер със сигурност е такъв. Днес ние започнахме нова кампания. Нова ера. Ново разбиране за самите нас, американците.

Виковете последваха след всяко изречение, произнесено от Кенеди, и ставаха все по-въодушевени. Да, и в десетки милиони домове ще е същото — помисли си Майкъл, щом погледна към Кенеди. — Разбрали са, че тук нещо става. И очакват нещо от нас. Нещо… различно.

Кенеди вдигна дясната си ръка към челото и отметна косата си с онзи вече познат, характерен жест.

— Началото може да ви изглежда скромно — тихо изрече той. — Някакви си шейсет и пет места в Камарата. Но има и следващ тур на гласуване. Има още сто осемдесет и шест места, за които ще се състезаваме следващия месец. И ако спечелим достатъчно от тях, ще се сдобием със здрави позиции във властта, които ще ни позволят да упражняваме своето влияние, за да предизвикаме реална промяна в този наш велик Град.

Известно време виковете бяха оглушителни. Кенеди отново се наведе напред и вдигна ръка за тишина.

— Карл Фишер, вашият кандидат, избран от вас тази вечер, е нещо повече от поредния Представител. Той е сред първите от една нова порода — добри, предани на каузата младежи, решени да променят политиката на този континент. Мъже, които ще изритат старата шайка с нейните изтъркани стари методи. Мъже, посветили се на делото да се отървем от задкулисните игри, от скритите интереси и силовите групировки и да ни върнат чувството, че сме велик народ.

Кенеди се усмихна и за съвсем кратък миг погледна камерата горе, сякаш виждаше Ву Ши и старците, които го гледаха.

— Това е нашето време — в гласа му изведнъж зазвуча сила. — Новото време. Времето всички да осъзнаем защо някога нашата страна е била велика. С какво Америка е била наистина велика. Време е да си го припомним. Да си върнем онова, от което ни лишаваха през всичките тези години. Да го хванем, да го задържим, да го използваме. За Америка. Като американци.

Млъкна да си поеме дъх. Онова, което беше казал току-що, досега не беше изричано публично. Наистина, думите му граничеха с държавна измяна. Но никой не понечи да го прекъсне. Той протегна ръка, надвесен от балкона, и огледа огромната маса хора долу. Напрежението беше тъй плътно, че можеше да го пипнеш с ръка. Когато спря, усещаше как всички там долу го чакат да заговори отново, почувствали се по-силни — също като самия него в момента — от страшното предизвикателство на думите му.

— Американци — и той усети огромната вълна на чувства, която събуди тази дума, да залива всичко като гигантски потоп. — Ние сме американци.

Замръзна за миг, после вдигна и двете си ръце с разтворени длани, а хората долу диво ръкопляскаха.

Майкъл, който гледаше отстрани, усети как огромната вълна залива и него и изведнъж разбра, че плаче. Беше влюбен в този човек, в силата и жизнеността му, в съживяващия дух на промяната, който той бе донесъл на всички.

Промяна. Тя идваше. Най-накрая, след всичките тези години, тя идваше. И нищо — абсолютно нищо — не можеше вече да я спре.

Ким стоеше до прозореца, загледан в ярко осветения център на бездната Зом. Музиката кънтеше в главата му и сякаш се смесваше с ударите на сърцето. Беше късно и купонът ставаше все по-див с всяка изминала минута. Въздухът бе изпълнен с ликуване, с чувството, че промяната най-сетне е дошла и сега започва нов Век за всеки.