Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Тя видя с разтуптяно до пръсване сърце, че крайцерът зави бавно и лампите му минаха през нея, докато опипваха далечния бряг. През това време забеляза малко петънце — една от дистанционните камери на Бен? — да се рее над прохода до митницата и бързо да се издига към кръжащия крайцер.

Той бавно обърна назад и блясъкът от прожекторите му преброди кея.

— Защо си играеш? — долетя глас от светлината. — Дойдохме да ти помогнем, Шепърд. Да те спасим от салджиите.

Настана тишина, пълна тишина и внезапно — смях. Смях, който се усилваше, докато сякаш изпълни Имението и отекваше между хълмовете. Смехът на Бен.

Детонацията беше неочаквана. Отхвърли Мег назад и тя се затъркаля надолу по склона, докато не докосна студената вода. Горещина… въздухът се изпълни с горещина. И светлина. За кратко светлината беше станала ярка като…

Ушите й пищяха. Тя седна до кръста във водата и разбра. Виртанен беше взривил ракетен снаряд.

А Бен? Къде беше Бен?

Тя изскочи и се затича по склона. През дима видя, че кеят е разрушен така, сякаш от камъка е отхапано огромно парче. Над него, там, където бяха пленниците, нямаше нищо. Само овъглена вдлъбнатина. Вгледа се в нея вцепенена и с омекнали колене се свлече долу.

— Господ да ни е на помощ…

Димът се въртеше под снопа светлина от прожекторите на крайцера. От мрака под широкия кръг светлина изникна една фигура и бавно тръгна през пушека, докато застана в средата на одимената и овъглена падина с проблясващи в сребро ръце, крака, гърди и глава. Това беше Бен, хлабаво хванал ракетната установка в изкуствената си ръка, сякаш тежеше по-малко от старчески бастун.

Не! — искаше й се да изкрещи, но устата й беше пресъхнала, гърлото й се беше схванало от страх. — Не! Едва можеше да го гледа — толкова се страхуваше от него.

— Виртанен! — извика Бен със студен глас, какъвто тя не беше чувала по-рано. — Защо не слезеш и не застанеш очи в очи с мене? Или се страхуваш? Или предпочиташ да убиваш хората без предупреждение?

В тишината звучеше дълбоко скрито бръмчене, което бързо секна.

— Май ракетите не работят? — Бен пристъпи напред и вдигна ракетната установка. — Чудно ми е какво ли е станало.

На крайцера беше тихо. Тежка, мрачна тишина.

Бен гледаше надолу, сякаш разглеждаше хвъргачката. Бавно, почти любовно я вдигна на рамо и погледна през мерника.

— Малка шегичка от моя страна. Или трябва да кажа — ваша. Разбираш ли, ние, семейство Шепърд, от години чакахме този ден. Подготвяхме се, ако някое злонамерено копеле като тебе дойде насам.

Мег разбираше какво се кани да стори той; разбираше, че дори да е оправдано, не трябва да се действа така. Опита се да запази спокойствие и тръгна към него.

— Бен! Няма да го направиш!

— Стой там — той вдигна ръка да я спре. — Нямаше да го направя. Но копелето я уби. Без да се замисли. Просто дойде и я уби.

Тя стоеше в мрака и го гледаше, изненадана от силата на чувството в гласа му. Сякаш Виртанен беше убил истинската Катрин. Сякаш…

Тя облиза устни и заговори, като се стараеше да не издаде страха в гласа си, за да го измъкне от мрака, в който внезапно бе пропаднал.

— Дори така да е, Бен, не е редно. Нека Ли Юан реши. Нека той реши.

Той я изгледа дълго, ясно, но обърна лявото си око към мерника и насочи дулото на хвъргачката към крайцера.

— Бе-енн!!

Взривът я събори и я отхвърли към ниската стена до желязната рампа. Тя не спираше да мисли, докато лежеше. Не, не това беше начинът. Но в краткото кръстосване на погледи беше разбрала. Той беше луд. Нейният брат Бен беше луд.

Над Карнак се зазоряваше и Ван Со-леян, танг на Град Африка, стоеше на големия сенчест балкон с гръб към събеседниците си, загледан над широката, мързелива река към Долината на царете.