Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

И тогава, щом погледнаха нагоре, с лица, обърнати към нощното небе, а обрулените им от времето черти се осветиха от лампата, тя го забеляза за първи път — между тях имаше жени. Не просто една-две, а повече, навярно общо десетина. Мег сведе очи от дълбокия шок.

Брат й беше воювал с жени. Бе убивал и осакатявал жени. Чудеше се дали го е знаел.

Ако го е знаел?

Тя погледна надолу, внезапно уплашена от мислите и чувствата си в този миг.

Чу се шум. Изненадано сумтене. Вдигна поглед и видя, че Бен е помръднал, отишъл е право при пленниците и се е навел, за да вдигне брадичката на един и да го обърне с лице към себе си.

— Господи! — извика той, щом дръпна ремъка и смъкна смачкания шлем от главата на войника.

Дългата червена коса се разпиля изпод шлема. Зелените очи плъзнаха поглед покрай него и срещнаха очите на Мег. Зелени очи на хубаво славянско лице.

Мег затаи дъх. Катрин! Това беше Катрин! Или някоя, която й приличаше като близначка.

Бен се изправи, поклати глава и се обърна да погледне към Мег.

— Аз я видях — намръщи се той, докато се опитваше да си събере мислите. — Забелязах я в една от далечните камери. В селото на големия сал. Никога не съм и помислял…

Той се извърна към нея и я загледа. После подаде ръка, сякаш жената щеше да я поеме. Но тя се отдръпна назад, а в страха й се примесваше естественото отвращение.

— Dos benen! — нареди й той. Но едва произнесъл думите, небето на юг светна и за миг силуетът на стария замък се очерта в блясъка. След миг-два мощни взрива разцепиха въздуха.

— Саловете — промълви Бен с лице към отслабващия блясък. — Виртанен унищожи саловете.

Откъде знаеш? — искаше да го попита Мег, но беше уверена, че той е прав. Сега и тя можеше да чуе двигателя на крайцера, да усети леката вибрация на въздуха.

— Ей там! — Бен изведнъж й посочи стъпалата. — В пролуката… желязната рампа! — и без да изчака да провери дали тя ще се подчини, тръгна натам, след като смъкна ракетната установка от мястото до стената, където я бе оставил, и я плъзна на рамото си.

Бен се обърна назад с лице към пленниците. Някои стояха прави. Други нервно се взираха в небето, сякаш се досещаха какво ще стане. Изглеждаха така, сякаш всеки миг щяха да побегнат.

— Tryga! — нареди Бен с властен глас. — Tryga onna!

Още докато изричаше думите, върху луната падна сянка и тъмният силует на крайцера премина през небето над реката с отекнал във внезапното безмълвие машинен шум.

Сред пленниците се разнесе уплашен шепот. Крайцерът не беше осветен и прекосяваше небето като гигантски бръмбар. Тъмен, коварен заплашителен.

— Тичай! — Бен пак се извърна към нея, за да я пропъди. — За Бога, разкарай се оттук! Ще се върне всеки момент!

Този път, след като се провря през нащърбените стени, тя стигна на половината път към калдъръмената рампа, само на няколко метра над тъмния край на реката. Какво ставаше с Бен? Какво се опитваше да направи? Да се пазари с Виртанен? Да го накара да си признае какво е направил?

Лудост — не за първи път през този ден си помисли тя. — Всичко това е лудост. Животът ни е в опасност и то само защото брат ми иска емоции!

Това не беше съвсем истина, Виртанен го беше започнал. Но Бен го бе усложнил много по-бързо, отколкото на онзи му се искаше. Ако подозренията й бяха верни, той е получил доказателства срещу Виртанен много отдавна. Всичко това беше просто заяждане.

Жуженето от двигателите, на крайцера затихна. Сега се връщаше още по-силно и по вълнението на водата под него се отгатваше, че корабът кръжи из реката.

Мег пак лазеше бавно към рампата, докато успя да мушне глава през тухлената зидария и се огледа.

Пленниците си оставаха на мястото, още по-плътно скупчени, всички глави бяха обърнати към заплахата от крайцера. Край тях моряците морфи безстрастно стояха с вдигнати оръжия и безизразни лица.

От Бен нямаше и следа.

Тя обърна глава, опита се да открие крайцера. Най-напред не го видя, но с ненадейна бързина, която я стресна, той запали всичките си лампи и сноповете светлина я ослепиха и предизвикаха викове на страх у пленниците.

Известно време всичко изглеждаше свръхреално, изрязано върху бездиханния релеф, натегнало от сянка.

— Шепърд! — разнесе се глас. — Бен Шепърд! Там ли си?

Не отговаряй — мълчаливо се молеше Мег, вторачена в крайцера като хипнотизирана. — За Бога, Бен, не отговаряй.

— Тук съм, майор Виртанен! — чу се глас от далечната страна на реката. — Тук, на брега на реката!