Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Вземи номер три — дори не я погледна; очите му бяха фиксирани върху ставащото по екраните. — Искам близък план на кея пред странноприемницата.

Тя се приближи и оправи камерата, докато той измърмори в знак на задоволство:

— Добре. Сега втората.

— Бен?

Погледна я разсеяно.

— Какво?

— Какво правим, Бен? Защо ти е нужно?

Очите му срещнаха нейните и бързо се извърнаха. Пресякоха погледи съвсем за кратко, но достатъчно тя да разбере. Той не знаеше. Не знаеше защо. Причината беше в самия него.

Тя потрепери и отново го погледна. За първи път забеляза ракетната установка в тревата до велосипедите им. Грубата й сила бе подчертана от тънката кожена лента.

— Втората — повтори той. — Моля те, Мег. Нямаме много време.

Тя изпълни нареждането му и я фокусира върху неголямата тълпа, която стоеше пред стария хан на замъка и пиеше.

Пиеха… Или се преструваха, че пият, дишат и говорят. Всичко беше само празна преструвка. И зад всичко това — Бен, движещ мъртвите си кукли — единственото, което за него си заслужаваше.

Мъртво — помисли си тя. — Всичко е мъртво. Може би затова той има нужда от нещо различно. Да го направи живо. Да му даде дъх и плътност. Но обяснението не я задоволяваше. Объркването й оставаше и с него нарастваше и усещането, че е трябвало да се противопостави на Бен и да извика Толонен. Сега беше твърде късно.

— Погледни — Бен посочи към горния екран вляво. — Ето там, над джонките.

Тя се приближи и застана зад него. В обсега на камерата влезе първият парен сал, който напредваше по водата с палуба, натоварена с тъмни заплашителни фигури. При вида й страхът на Мег се върна; сякаш нещо остро, студено изсмукваше волята й. Как могат да се преборят с тези същества? Как да надвият такива странници?

— Я да чуем какво си говорят — подхвърли Бен и се протегна към едно копче на таблото под екраните. Веднага се разнесе мек гърлен брътвеж. Като го чу, Мег се разтрепери и обърна глава към луната. Ами ако всичко свърши дотук? — мислеше си тя. — Ако всичко е погрешно?

Но Бен явно не хранеше никакви съмнения.

— Добре — обърна се той към нея. — Точно така, както си го мислех. Готвят се за фронтална атака срещу града. Казали са на родените в Глината да слязат до реката над търговския кораб, а на хората от саловете — по-надолу, край стъпалата на старата митница. Тюл планира маневра клещи. Иска да събере всички хора от града на едно място и там да се разправи с тях.

— И какво ще стане? Какво ще правят после?

Бен се смееше.

— Морфите ми ще се бият с тях.

— Ще се бият? Но как? Не са програмирани да водят битки.

— Разбира се, че са. Хореографски сме отработили повече от осемдесет различни движения.

Тя се вторачи в него, удивена, че той не може да разбере.

— Да, но… другите нали не са програмирани? Могат да направят нещо… неочаквано.

— Така е.

— Ама ще ги нарежат на ленти!

— Може би. Във всеки случай поне един-двама. Но не всичките. Ще командвам някои от тях чрез оборудването тук. Например едрият моряк или този хан с куцането. А и други. Ще се превключвам от тяло в тяло. Ще удрям там, където най-малко ме очакват.

Мег се намръщи, опита се да го разбере, да схване какво иска той от това безумие, но нямаше време. Бен се бе обърнал и легнал върху централното табло — завършваше дребни уточнения по мизансцена — когато отвъд реката, от дълбоката сянка под надвесените дървета, две канута се оттласнаха от брега и, посребрели от бързане, прекосиха водната тъмнина.

В долината се носеха викове. Ужасяващи, неземни звуци. На калдъръма пред древната странноприемница тълпата замълча и се загледа в пристанището. Там, в сянката на тримачтовия търговски кораб, под лампата се бореха две фигури; сякаш се бяха прегърнали. За миг бяха само двама, но после като демони, изпълзели от процеп в самия ад, върху речната стена се появиха дузина родени в Глината, като крещяха и пищяха пронизително; тъмните им изгърбени фигури се насочиха към града.

Чуха се викове, първи възгласи на паника и тълпата се разпръсна. Някои побягнаха към търговския кораб, но повечето тръгнаха наляво към сигурността на митницата. Последните не бяха успели да стигнат далече, когато група от диви на вид създания — може би общо половин дузина — изскочи от тъмнината на една от близките до морето къщи и се сблъска с тях. Едри мъже с първобитни брони, с назъбени брадви и заплашителни криваци в ръцете.

— Назад! — извика някой. — Поискайте помощ от странноприемницата! Там има оръжие!