Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Като глутница — помисли си тя, когато единият — по-скоро бултериер, отколкото човек — се отпусна върху друг и леко извъртя глава, сякаш за да впие зъби във врата му. Застанали наблизо, останалите гледаха и правеха раболепни жестове на подчинение като младите вълци, които видя във филма, показан й от Бен.

Потрепери. Ръцете й играеха, докато увеличаваше ъгъла на стрелба. Беше чудо, че още използваха думи; жестовете им бяха толкова красноречиви. Точно както беше казал Бен. Телата им говореха.

Направи каквото казвам — сякаш изричаше водачът. — И да не ти хрумне да вършиш нещо сам.

Тя наблюдаваше как другите се прегърбват и сервилно лижат ръката на изчадието, как се изправят с патетична пламенност на лицата.

— Ena… — изрече мъжът териер и посочи към вилата. — Ena ha ena!

Настъпи миг колебание и те отново тръгнаха. С приближаването на земния насип се пръснаха около розовата градина. Още две крачки — помисли си тя, припомнила си думите на Бен. Още две крачки…

Шепотът започна.

Първо приличаше на вятър, шумолящ в листата на старата есенна гора — сух, полуартикулиран шепнещ шум. Въпреки това, ако сред звука имаше думи, бяха по-скоро въображаеми, отколкото различими. След това с лекото нарастване на шума от неразличимостта се образува ясната твърда форма на думите, падащи като семена на земята.

— Of ancow…

Мъжете от Глината замръзнаха полуизвърнати към шума с разширени от внезапен страх очи.

— Of ancow…

Нисък стон се надигна от мрака, виждаха се скупчени на склона фигури. Със скимтене се хвърлиха на земята и се заровиха в пръстта, сякаш за да се слеят с тъмнината, но лунната светлина беше безпощадна; тя ги шибаше безмилостно, безжалостно, принуждаваше ги да обърнат глави и отново да я погледнат.

— Gwelaf why gans ow onen lagas… — шушнеше гласът сякаш от самия въздух. — Ow goglow lagas dewana why!

Чу се уплашен лай и хленч, ужасяващо слуха, ниско стенание, като рев на ранено животно.

— Ow enawy a-vyn podrethes adas askern…

Скимтенето стана неистово. Мъжете от Глината виеха проточено от ужас, толкова силен, че Мег можа да усети чувствата им от мястото, където лежеше; можа да подуши формата му, отчетливия мирис във въздуха. Тумбестите им противни лица се бяха разплули като лицето на лудия, което бе зърнала в албумите на брат си. Страхът бе отстъпил място на нещо друго — на някаква тъмна първобитна сила.

За секунда тя се поколеба, изпълнена с ненадейно неочаквано съчувствие към тези същества, и с леко потреперване, но и със знанието какво ще последва, натисна спусъка.

Въздухът над мъжете от Глината заблещука. Сякаш изплували от самия въздух, се появиха четири масивни фигури, очертани бледо на фона на тъмнината. Четири древни привидения на войници с проблясващи на лунната светлина бронирани ризници, с дълги, извити саби в стиснатите юмруци. А лицата им…

Мег потрепери, щом ги позна. Вол и лъв, мъж и орел, със сурови непрощаващи черти. Ангелите — помисли си тя, като погледна към големите криле — общо шест — израснали от широките им мускулести гърбове. — Бен е призовал ангелите…

Стояха могъщи и отмъстителни и като един пристъпиха напред, вдигнали мечове.

— Dyesk-ynna! — изрече ангелът с лице на вол с жест към мъжете от Глината. Гласът му отекваше в тишината като гръм: — Dyesk-ynna!

До този миг мъжете от Глината се бяха привели, парализирани от гледката, но изведнъж, лишени от хладнокръвие, те се обърнаха и побягнаха с писъци към безопасната вила.

Без да откъсва поглед от тях, Мег също се затича. Гръбнакът й изтръпна от страх, какъвто никога досега не бе чувствала, нито пък бе мислила, че ще изпита.

— Знам какво правиш — промълви тя боязливо. — Носиш име на жив, но си мъртъв.

Мег седеше в подножието на стълбите на избата и гледаше през плътно прилепналата маска как брат й връзва последния от изпадналите в безсъзнание родени в Глината. Край него стоеше сега бездействащият морф и дюзата на празния му газов цилиндър хлабаво се поклащаше от лъскавата му ръка.

Бен се обърна и й се усмихна през маската.

— Готово — думите глъхнеха, докато ги произнасяше. — Сега ни остава само да ги качим горе във външната постройка и след това да слезем в града.

— Горе? — тя потрепери. Ужасяваше се само при мисълта да докосне едно от тези гротескни, прилични на деца същества, камо ли да вдигне и да носи някое. — Не може ли да ги оставим тук?

Той тръсна глава.