Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Защо не идват? Какво чакат? Нали каза, че ще дойдат, когато мръкне?

— Скоро — с успокояващ глас й отвърна той и се пресегна със здравата си ръка да докосне и помилва бузата й. — Скоро ще дойдат.

Още докато произнасяше думите, чу жужене на гласове в телефонната слушалка и пресипналия глас на Тюл, който даваше нареждания.

— Почакай — възкликна той. Ръката му се плъзна по рамото й и го стисна. — Най-сетне. Идват.

Мина покрай нея, скочи на стената, разпери ръце, после се хвърли в тъмнината, сякаш я прегръщаше, и се приземи във високата трева на двайсетина стъпки по-долу.

— Ела! — извика я той. Лицето му, осветено от лунната светлина, беше оживено от някаква странна възбуда. — Бързо!

Обърна й гръб и с все сили се затича надолу по стръмния склон на ливадата, към печата.

Той ги гледаше как излизат от тъмнината — дузина мънички прегърбени фигури, притичващи през късата трева към заливчето, с посребрени от лунната светлина голи тела и с две примитивно направени дълги лодки в ръцете.

Докато тичаха, с боязън се взираха в блестящия кръг на луната, стъписани да я открият на небето. После скърцаха със зъби и бързаха да се измъкнат от всевиждащото й ослепително око.

Поставиха лодките в края на водата и се наведоха, плътно струпани в пространството между канутата, отново зяпнали дупката. Измина минута и се появи втора, по-широка вълна хора от Глината, които бавно и колебливо се оглеждаха към сребристата тъмнина на долината. Някои се обърнаха и се опитаха да побегнат, но един от тях застана пред дупката с кама в едната ръка и с камшик в другата.

— Там — промълви меко Бен и го показа на Мег, която се бе сгушила зад ниската каменна стена е бинокъл пред очите. — Онзи там. Трябва да е главатарят им. Виж как ги събира. И виж колана му. Използва ръчен комсет.

— Всички са толкова грозни — прошепна Мег и свали бинокъла. — Имаше един, на когото половината лице беше изядено. Можеш да видиш формата на черепа му. А друг имаше вместо ръка чуканче.

Гласът й секна. В сребристата тъмнина долу мъжете от Глината се движеха бавно през откритата площ между стената и заливчето и дебнещите им фигури приличаха на частици от мрака.

За миг тишината беше пълна. Изведнъж от центъра на призрачната войска се чу отривистото цвърчене на ръчния комсет. Застанал към края на множеството, главатарят замръзна, стъписан от гласа от колана си. Помръдна уши, огледа се наоколо, вдигна ръчния комсет до ухото си, като го държеше така, сякаш всеки момент щеше да го ухапе. Всички около него бяха спрели, бяха се стълпили на едно място и почти се притискаха към земята. За миг се възцари тишина, след което главатарят отговори с нисък гърлен глас.

— Това е Тюл — Бен се наведе към сестра си, за да й превежда това, което успяваше да чуе от разговора. — Казва на мъжете от Глината да вървят напред. Обаче главатарят не помръдва. Казва, че не са знаели за луната. Тя е като призрак. Мислели са си, че ще е тъмно, както е вътре. Казва на Тюл, че хората му се нуждаят от време, за да свикнат с нея.

— Какво ще стане сега, Бен? Ще атакуват ли?

— Да. Но луната усложнява нещата. Изглежда корабите на Тюл вече са отплавали. За щастие приливът е срещу тях. Дори и така, ако не се оправим бързо, няма да стигнем до пристанището навреме.

— Навреме за какво? — сега тя го попита с любопитен поглед.

— За представлението — отговори й той и извърна поглед. Блестящият кръг на луната се отразяваше ясно във влажната тъмнина на зениците му.

— Представлението?

— Аз… — Бен замълча. Там долу главатарят беше спрял да говори и мушна ръчния комсет в колана си. Огледа се наоколо, избра шестима от хората си и посочи хълма към вилата.

— A-warthq! — изрева свирепо, простирайки отново ръка, сякаш да натърти думите си. — An chy. Kherdes! Tenna dhe an chu!

— Какво е това? — подпитваше Мег, която усещаше преминаването на вълна от страх по гръбнака й при звука на този ужасяващ животински език, при скритата заплаха в движещата се ръка. — Какво казва?

Но Бен сякаш не я чу.

— Хайде — подвикна той, обърна се и тръгна обратно към вилата с приведено тяло и почти крадливи движения, като имитираше поведението на водача дори когато Мег погледна назад, отвратена от основната група от Глината, и се закатери нагоре по склона пред себе си.

Вървяха бавно, душеха въздуха като кучета. Докато се приближаваха към вилата, дребните им жилави тела бяха свити и конвулсивно напрегнати. Спряха в тъмнината на долната градина, събраха се накуп и ниското им ръмжене се донесе до Мег, която лежеше и наблюдаваше от поста в скрития заслон.