Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Не бих могъл да поема такъв риск, Мег. Помисли си какви бели ще направят долу, ако само един се измъкне. Горе това няма значение. Малкият хамбар е добре затворен, а и там няма нищо, което, да развалят.

— Няма ли нещо, което ще ги задържи още малко в безсъзнание? Нали разбираш… някакъв наркотик или…?

— Ами ако ги убие? Не, Мег, не мога да рискувам. Искам тези… тези мъже . Трябват ми за работата. Затова си дадох този труд, за да не им навреди нищо.

Тя извърна поглед — не можеше да намери думи да обясни отвращението си.

Той се засмя.

— Виж, ще ги сложа в чували, ако предпочиташ. Ако ще ти е по-лесно. Но трябва да го направим. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще ми помогнеш ли или сам да се оправям с всички?

— Ще ти помогна — отговори най-сетне тя и отново срещна очите му, — но само не това, Бен. Не мога. Просто не мога.

Той я погледна за миг и с незабележимо леко кимване се обърна настрани. Наведе се над отпуснатото тяло на един от родените в Глината, вдигна го и го закрепи на лявото си рамо. После се наведе, за да вземе друг, и метна жилестия скелет върху другото си рамо. Едва тогава обърна отново лице към нея.

— Ключовете висят на вратата. Върви напред и отвори, вземи си късото кафяво палто и колелото от сайванта. Чакай ме при пощенската кутия над железопътната линия. Ще дойда колкото може по-бързо.

Тя кимна; разбираше, че го е разочаровала, но този път нищо не можеше да направи. Нищо на земята или небето нямаше да я накара да докосне някой от тях. Нищо. Дори и неодобрението на Бен.

— Добре — отвърна тя, — но не се бави, Бен. Моля те. Не мога да понеса да ме нападнат. Просто не мога.

— Не — утеши я той с поомекнало лице, — нито пък аз.

Мег стоеше на верандата на стария морски колеж и гледаше към реката. В подножието на хълма водата стигаше до другата страна като широк грапав лист, осветен от луната тъмнина, чийто отразен блясък бе ограден от хълмове. Вляво, отвъд поточето Олд мил, тъмната изпъкнала земя скриваше всеки знак от селото и вилата там. На далечния бряг беше най-тъмно — там, където черното на горите се притискаше заплашително към края на водата. На юг — пак вляво, ако се извиеше да го погледне по протежението му — в тъмнината блещукаха лампите на стария град като отделни светли точки. Над него строго и непреклонно върху скалните си основи стоеше замъкът и пазеше устието на реката. Рибарските кораби с мачти като зимни фиданки бяха наредени в старото пристанище. Наблизо покрай калдъръмения кей почиваше закотвен големият търговски кораб с прибрани платна и маслени лампи, подредени по такелажа му под формата на огърлица.

Всичко изглеждаше наред. Всичко изглеждаше… познато . И все пак над мястото й от далечната страна на реката чакаха онези от Глината с измъкнати на брега канута под надвесените дървета.

Тя се обърна назад, за да види как се оправя Бен. Той стоеше между три големи контролни табла, облечен в преносима броня и заради нея не приличаше на човек: изглеждаше повече като машина, отколкото като живо същество. От дясната му страна, скрита от реката от стената на верандата, имаше поле от екрани — четири на дължина, три на ширина — с различни гледни точки към долината.

В много отношения беше както преди. Камерите стояха на място, лентите се въртяха. По таблата примигваха и просветваха светлини. Наблизо, върху плоския капак на записващото устройство, беше отворен един от големите дневници, а четливият почерк на Бен изпълваше страниците. Но имаше и малка разлика. По-различно беше това, което тя чувстваше.

Защо ставаше това? Защо мисълта да се използва тази ситуация толкова я тревожеше? Дали беше само вътрешният й страх или имаше и нещо по-дълбоко? Нещо, което едва ли можеше да посрещне очи в очи, без да оспори това, което правеше Бен, това, което той беше .

Изучаваше брат си сякаш за да забележи нещо по-различно при него — нещо, което не е откривала досега. Винаги е бил такъв: камера, която поглъща всичко в себе си. Асимилира го и го преобразява. Събираше пресътворяването на света в собствения си мрачен образ.

Както сега.

— Готово — приближи се той. — Сега трябва само да разположим камерите правилно и сме готови.

Тя кимна, макар отново да усещаше, че е далеч от него, че не желае да бъде съучастник в работата му. Всичко преди беше игра: безкрайна магия, но все пак игра. Сега беше истинско. Щяха да бъдат ранявани истински хора. Щеше да се лее истинска кръв. А Бен се държеше така, сякаш играта продължаваше. Сякаш наистина, нямаше разлика.