Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Не. Не е бил Виртанен, а някой от слугите му. Навярно някой капитан. Някой, който е могъл да стои два часа на това място с мъжете, които е убил жестоко в очакване те да изпратят сигнала.

Бен затвори дневника и се захвана за работа, за да свърши това, за което бе дошъл. Сновеше напред-назад от шейната, разположи дузината големи бомби покрай залива под бункера и набра комбинацията за дистанционно взривяване. После се покатери на покрива на бункера и нагласи двете камери с широк обхват, фокусира едната към кея, другата — към устието на реката, с поглед към закотвените джонки.

Щом свърши, вдигна нагоре очи и забеляза колко високо се е изкачила луната, откакто за последно я беше погледнал, колко ярка е станала. Светлината чезнеше. След трийсет минути щеше да е тъмно.

Обърна се и отново се взря в смълчаните фигури на терасата извън бункера. Странно колко слабо се бе развълнувал. Обичаше тези мъже, радваше се на компанията им, но сега, когато бяха мъртви, не изпитваше нито тъга, нито чувство на загуба. Беше сякаш… е, сякаш са станали просто машини, подобни на използваните от него морфи или на автоматите на Еймъс, които населяваха града отвъд реката. Това, което ги бе движило, си беше отишло. Беше отлетяло като уплашена птица.

Не, той не изпитваше нито тъга, нито жал, а изумление от промененото им състояние. Любопитство, което беше по-силно, защото беше ново.

Какво означава да си мъртъв? Беше ли просто недействителност? Или беше нещо повече? Поставил пръсти върху разцепения череп на стража, усети в него нещо будно; нещо тъмно и вечно младо.

Засмя се странно, колебливо и се наведе да хване въжето. Тъмнини — мислеше той, докато пак потегляше по пътя надолу към линията. — В края на краищата няма нищо друго освен тъмнината .

Луната светеше високо в небето. Бен стоеше сред гробовете в двора на църквата и гледаше покрай сестра си към широката дъга на долината. Под тях по стръмната извивка на пътя се спускаха къщите от селото — бъркотия от сламени покриви и комини, бледи бели стени, просветващи под луната. Оттатък лежеше реката, като пречупен лист сребриста белота, заобиколена от меката заобленост на хълмовете, засенчени от празното ледено присъствие на Града.

Мег бе седнала на старата каменна стена и краката й висяха отвисоко, а тъмната й коса лъщеше под лунната светлина. От почти петдесет минути беше тъмно, но в долината нямаше и следа нито от Тюл, нито от натрапниците.

— На какво мислиш, че прилича тук?

— Не знам — отвърна тихо той. — Предполагам, на ада.

Тя се обърна и го погледна.

— Питам се какво ли ядат. Тук нищо не расте. Как ли преживяват?

— С насекоми — разсмя се той. — Също с голи охлюви и други малки животинки, които допълзяват отвън.

Ядат се и един друг — мина му през ума, но не го изрече.

— Сигурно е ужасно — извърна се тя. — Това е най-ужасното място. Да те хванат в капан тук. Да знаеш само това.

— Може би — забележката й го накара да осъзнае колко много приличаше Глината на неговите Черупки. И при тях човекът беше ограничен, откъснат от нормалния живот. При такива обстоятелства сетивата огладняват за сладката вода на съня или илюзията. Съзнанието се обръща навътре. Изоставено, то се храни от самото себе си като чудовищата от дълбините.

Той положи здравата си ръка върху камъка до него. Висок, светъл, набразден камък, чиято заострена повърхност бе покрита с петна плесен.

— Мисля си какво ли сънуват.

Той кимна, докато пръстите му проследяваха потъмнелия надпис на древния камък.

— Сигурен съм, че мракът трябва да бъде изпълнен със сънища. Живи, потресаващи сънища. Представи си, Мег. Вечна нощ. Вечна тъмнина. Събуждат се и виждат сънищата си. Изживяват ги.

— Бих полудяла — отвърна тихо тя.

— Да…

Има много видове лудост. Нима Градът бе толкова различен? В известен смисъл хората от Глината бяха по-здрави. Поне сънуваха. Високо, Горе, под блясъка на вечната изкуствена светлина, бяха забравили как се сънува. Или когато го правеха, сънищата им бяха бледи и немощни; свити до призрачна безплътност, износени от безпощадната яростна атака на хиляди евтини илюзии, на десет хиляди лъскави крушения.

Човекът се нуждае от мрака. Човекът се нуждае от отмората на съня. Другият живот е само механизъм.

Бен потръпна, спомнил си изведнъж думите на Шекспир: Ако трябва да умра, ще срещна тъмнината като годеница и ще я прегърна.

Мег се извърна към него, внезапно загубила търпение.