Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

— Не разбирам — промълви тя, загледана в разнебитената стара постройка, — ако имаме само дванайсет часа…

— Илюзии — отвърна той и срещна очите й. — Сигурно от всички хора ти най-добре знаеш колко обичаше стария Еймъс илюзиите. Тази… — той се обърна и посочи хамбара, — е само една от тях. Хайде…

Бен се изкачи на пръсти и допря око към тъмната спираловидна шпионка в една от дървените дъски, сякаш се опитваше да надзърне вътре. Чуваше се неуловим звук, като шушнене на вятъра в тревата. Той отстъпи назад, вдигна ръждясалото резе и открехна една от огромните врати.

Вътре беше светло, чисто. Мег пристъпи след Бен с широко отворени от изумление очи. Това беше склад, огромен склад, натъпкан с всякакви неща. Шест широки шкафа се редяха на противоположната стена, а в далечния край, от лявата й страна, множество обемисти машини клечаха на пода, покрит с бели плочки.

Тя прекоси стаята с високия таван, в която се усещаше силен мирис на машинно масло и антисептик. Под ослепително яркото горно осветление бутна една от плоските бели таблички от втория шкаф. Върху нея имаше дванайсет гранати за минохвъргачка, запечатани в прозрачна пластмаса и надписани ясно. Хвърли поглед към един етикет и забеляза фамилното лого с дъбово дърво и датата, а като се наведе, с изненада откри върху надписа почерка на Бен.

На Бен? Не. Забеляза инициалите — „ЕС.“ — и разбра. Еймъс. Прапраотецът Еймъс.

Бързо огледа табличка след табличка. Въжени стълби, парашути и брони, земни мини, мортири и амуниции, пистолети и пушки, ракетни установки, бомби и ловджийски ножове, защитни облекла, противокуршумни жилетки и газови маски. И още. Много-много повече. Оръжия, всичките внимателно увити в прозрачни пликове, надписани с ясния почерк на Еймъс.

Обърна се. Бен стоеше до вратата и гледаше към нещо, плътно покрито и надписано „Колектор“.

— Какво е това, Бен?

Той отново закачи колектора на куката край вратата и обърна поглед към нея.

— Това? Това са червата на звяра.

Той закрачи със скърцащи по чистия под обувки, измъкна две шейни от мястото им на последната стена и ги донесе.

— Вземи — и й подаде по-малката. — Искам ракетна установка, дузина снаряди, два пистолета, пушка с патрони — най-добре да са двеста пачки — два леки противогаза, дузина бомби и две от тези жилетки.

Тя го гледаше невярващо.

— Какво вършим в момента, Бен? Какво, в името на Христа, вършим?

— Ние сме Шепърд, Мег, това е всичко. Подготвяме се. Хайде ела. Каза, че ще ми помогнеш.

Тя го следеше с поглед, докато издърпа огромната шейна и започна да я товари, като смъкваше различни вещи от шкафовете, сякаш знаеше кое къде е.

— Ти си бил и по-рано тук, така ли?

— Не.

— Тогава откъде знаеш за всичко това?

Той се пресегна и взе от шкафа дълъг тъмен вързоп, остави го на шейната и се обърна към нея:

— Това място има защита, която никой друг освен нас не познава. Ние, семейство Шепърд, се готвехме за този момент близо двеста години.

Не бяха думите, а начинът, по който ги произнесе. Това „ние“ сякаш я изключваше. Сякаш беше единствено мъжко. Ние, семейство Шепърд…

Тя се отвърна от него и пак застана с лице към шкафовете. Изпълни молбата му и започна да пълни шейната с оръжия и бомби, но съзнанието й оставаше странно отчуждено от това, което правеше. Беше чела откъси от дневника на Еймъс; беше чела за приготовленията му за Голямата трета война, която той вярвал, че приближава, но никога, нито за миг не бе и помисляла, че всичко това го има.

„Червата на звяра…“

Тя потръпна и отново сведе поглед. Провери написаните на ръка табели, за да се увери, че е взела амуниции за пушка.

Изрязаният чим лежеше обърнат наопаки до тъмния квадрат пръст. Наблизо — зигзагообразна линия през долната градина — по зеленото се чернееха други пет петна.

Мег стоеше край Бен и не откъсваше очи от него, докато той вадеше два неголеми апарата от чантата, и отбеляза колко внимателно ги закрепи в земята. Преди това й беше показал как действат бомбите — два пъти й повтори начина на взривяване, за да е сигурен, че е разбрала.

— Да се надяваме, че няма да ги използваме — той здраво закопаваше чима на мястото му, после вдигна поглед към нея. — Високоговорителите ще имитират взрива. Но ако се наложи, не се колебай. И не забравяй, че целта е да заловим малките престъпници живи. Използваме сила само в краен случай.

Тя отново погледна към вилата. Сега беше късен следобед, но повечето работа бе свършена. Използваха специални табла от склада и запечатаха кухнята и столовата, блокираха стълбището, оставиха свободен само входа към всекидневната и само вратата към избата — отворена. Докато помагаше на Бен да фиксира екрана над вратите, тя за първи път осъзна за какво служеха всичките тези сглобки по рамките. Както беше казал Бен, Еймъс изцяло се бе подготвил за този ден.