Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Беше тихо и топло. От горите в далечната страна на извора се разнесе песен на кос и писукането му отекна в отвореното пространство. Но от стената не идваше нито шум, нито знак за движение.

Военният бинокъл лежеше на земята до лакътя на Бен. Той не отрони дума през последните няколко минути — беше зает със слушалката, прилепена към дясното му ухо.

Мег задържа погледа си върху него, после се наведе по-близо и прошепна:

— Какво правят сега, Бен? Защо не се показват?

— Твърде светло е за тях — шепнешком отвърна той. — Тюл иска да излязат, но светлината наранява очите им, така че ще чакат да се стъмни.

Озадачена, тя отново впери поглед в него.

— Кои , Бен? Какви са те?

— Глината — той произнесе думата така, сякаш в нея се криеше някакво тайнствено значение. — Хората от Глината!

Тя сведе поглед. Глината. Бяха диви, безжалостни хора. Зли, противни малки зверчета. И сега се приближаваха към тях!

— Как разбра?

Той й подаде малката черна чашка на слушалката. Тя я огледа неохотно — не искаше да я допре до ухото си заради тъничкия ръмжащ звук, който жужеше като насекомо в тъмното.

— Говориха си — тихо обясни Бен, — предаваха си съобщения напред-назад. Тюл… водачът на хората от саловете… иска да нападнат веднага. Те отказват. А без тях той не може да изпрати собствените си сили. Което е добре. Дава ни време. Още дванайсет часа. Трябва да ни стигнат.

— Да, но какво става, Бен? Имам предвид, защо въобще са дошли? Ако е само заради нас…

Той се усмихна.

— Ние никак не ги интересуваме. Ние сме дребна плячка. Не. Те искат да превземат Града.

— Града? — тя почти се разсмя. — Но в Града няма нищо.

— Ти знаеш. И аз знам. Но не и те. Не разбираш ли, Мег? Те си мислят, че е истинско.

Истинско. Тя потрепери. Никога нищо не е изглеждало по-нереално, колкото в този момент.

— Мег… — той я побутна с лакът, посочи печата и й подаде бинокъла. — Погледни!

Тя впери поглед. Сега можеха да се видят две от тези създания, облегнати на ръба на печата с тъмни безформени лица, съзрени сякаш в нощен кошмар. Тя потръпна и върна бинокъла на Бен.

— Какво ще правим сега? Как ще се бием с тях?

Бен вдигна бинокъла към очите си и го фокусира върху прегърбените голи фигури, засенчили очи, неохотно заничащи към блясъка на долината. В сравнение с хората от саловете тези бяха по-малки и по-жилави, с тела, нашарени от белези, с широки изпъкнали очи на кокалестите глави. Сякаш беше виждал подобни и преди, сплескани и облечени в изящни мантии от Горе, но никога така, никога в естественото им състояние.

Но не това го развълнува, докато ги гледаше. Нещо друго. Бен потръпна и кимна на себе си, разбрал, че е чувал истината. Запечатана в тъмнината, Глината беше се върнала в диво състояние. Обитателите й бяха регресирали с хиляда — две хиляди години, до времето преди Градовете и книгите. При хората от Глината нямаше нито изящество, нито култура — освен ако чистият инстинкт не е крайната степен на изящество.

Бяха като животни. Мислещи животни. Или като някакъв странен генетичен атавизъм. Бен се захили, когато старите стихове му дойдоха на езика:

— Какво е това? — попита Мег и го събори долу, уплашена, че ще го видят.

— Тенисън. Като си помислиш какво е направил от това старият мръсник… — гласът му поддаде. — Виж. Те се връщат вътре. Добре. За малко да си помисля, че Тюл е успял да ги убеди, но в крайна сметка ще си изчакат времето.

Той завъртя глава към нея, усмихна й се и стана.

— Да вървим, Мег. Нямаме време за губене. Имаме дванайсет часа. Дванайсет часа да свършим всичко!

Пред стария хамбар беше израсла висока трева. Огромна коприва и диви цветя затваряха входа, като образуваха широка метър и половина преграда пред него. Бен хвърли долу чувала и коленичи, за да измъкне отвътре старата коса, чието острие опита върху близкия стрък трева. Гол до кръста, започна работа.

Като го гледаше, Мег ясно си спомняше баща си. Колко често го бе наблюдавала, застанала на това място, точно такъв — с неподвижно от бедрата нагоре тяло, като син на Адам в ранната утрин на света.

Тя изучаваше движенията му като някакъв безмозъчен, съвършен автомат. Виждаше падащата зеленина пред среброто и се мръщеше.

Той се извърна назад и хвърли косата долу, след като бе изчистил широка пътека пред голямата двойна врата.