Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Бен тръгна надолу, покрай стария скрин във вестибюла и наляво. Приведе се под ниския трегер към салона, където двамата с баща му бяха разговаряли с Ли Шай Тун онази пролетна вечер преди осем години.

В далечната страна на дългата дъбова маса имаше малка боядисана в черно врата във варосаната стена. Бен отиде към нея и прилепи ухо, после я бутна леко.

Тя шумно се отвори назад и откри ред стъпала, които водеха надолу. Трябваше да е заключена. Всъщност е била заключена. Самият той я затвори вчера.

Извърна се, за да се ослуша. Чу, че Мег е заета в кухнята, и се обърна отново. Слезе пет стъпала надолу и се протегна назад да затвори плътно вратата зад себе си. Пред него се виждаше слаба светлинна, като в мараня сред черното.

В долния край на стъпалата спря с ускорен пулс. Знаеше го. Да, дори когато се занимаваше с абсурдните идеи, че Виртанен я е отвлякъл знаеше, че тя трябва да е тук.

Огледа тъмните редици от шкафове, които изпълваха избата, натрупаните рафтове и изхабените машини, които стърчаха навсякъде, изоставени и занемарени.

Тя беше тук. Мирисът й струеше във въздуха. Той вървеше бавно и мълчаливо, напредваше между шкафовете към светлината в далечния край на избата. Зави на ъгъла, спря, за да обхване с поглед сцената. На десет крачки оттук морфът се беше свлякъл в металната си рамка, както Бен го остави вчера. Но сега около раменете му бе наметната червена копринена роба.

Бен се приближи — сега по-бавно, неохотно, защото вече знаеше какво ще види. Знаеше още преди очите му да потвърдят защо, майка му беше весела през последните дни. Защо вече не плачеше нощем.

Спря и остави пръстите си разсеяно да се плъзнат по гладко лакираната повърхност на Черупката. След смъртта на баща си бе направил промени по нея, но тя още изглеждаше като гигантски скарабей с тъмен среднощно син, не съвсем матов похлупак. Ако надникнеше отблизо, можеше да отгатне формата й вътре в ковчега като негово съдържание; от вдигането и спадането на гърдите й, както и от проблясването върху контролното табло точно под мъничкото резе можеше да разбере, че тя преживява съня.

Погледна към таблото. Имаше още много до средата на тричасовия цикъл. Тя ще се върне отново при тях след час и нещо.

Бен се обърна и отиде до бюрото си. Седна на него и взе от чекмеджето бележник, откъсна от него два листа. Първата бележка беше за майка му: „Съжалявам — написа той, — не разбирах. Надявам се да те утеши. С обич, Бен.“

Сгъна я и я остави настрана, след което започна втората. От едната страна на бележката написа „За Бен и Мег“ с дребен и ясен, различен от неговия почерк. На другата страна набързо съчини бележка от името на майка си, с която им съобщаваше, че ще посети стар приятел и ще се прибере след полунощ. Подписа я със заврънкулки, после сгъна листа по дължина, както майка му сгъваше бележките си до тях.

Доволен от направеното, стана и като прибра изфабрикуваната бележка в джоба си, плъзна другата в джоба на робата, за да е сигурен, че ще бъде намерена.

Никога не беше казвал на майка си за Черупката, която двамата с баща му направиха за нея. На бдението за смъртта на Хал реши, че е по-добре да го скрие от нея, за да не я разстройва повече. Беше сбъркал. Като я гледаше в тъмнината под стъклото, виждаше колко щастлива и спокойна изглежда.

Бен остана втренчен в Черупката, осъзнал може би за пръв път колко силна е тя. Черупката лекуваше. Превръщаше мъката в песен, затваряше раната от смъртта. Беше мощно средство — най-мощното, което светът някога е виждал — и на него му беше поверено да го задейства.

Докосна с език горните си зъби по начина, по който го правеше сестра му Мег, и с тънка усмивка се върна, като придърпа вратата след себе си. В столовата извика на сестра си:

— Мег! Мег! Разреших загадката!

Тя се приближи към вратата на кухнята с полузасмяно-полутревожно лице и взе бележката от ръката му.

— Слава Богу! — въздъхна и го погледна. — Знаех си, че ще излезе нещо такова. Но дори и така е странно, не мислиш ли? Не излиза, без да ни се обади.

— Може би си е хванала любовник, — дяволито каза Бен, — тъмноок войник с лъскав мустак.

Мег го изгледа учудена.

— Бен!

Той се разсмя.

— Не, говоря сериозно, Мег. Не си ли забелязала каква е станала напоследък? Не си ли я чувала да си пее в градината?

Мег остана за момент мълчалива, със замислени очи.

— Да, но…

Бен я вдигна на ръце и я пренесе през четирите стъпала, после я завъртя.

— Освен това докато я няма, можем да правим любов. На горния етаж. В леглото й. И тя никога няма да разбере. Никога няма да й дойде наум.