Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Тя сякаш се взираше покрай него. Гледаше над рамото му към ставащото в далечната страна на екрана. После, може би отърсила го от съзнанието си, се извърна.

Известно време Бен остана втренчен в празния екран, после се облегна назад и раздвижи камерата, издигна я високо и я застопори горе вдясно на рамката на вратата, където преди миг лежеше ръката й.

В освободеното пространство двамата мъже продължаваха да говорят. Докато мъничката, прилична на насекомо камера пълзеше бавно из тъмната вътрешност на колибата, Бен включи звука на другото „око“.

Гласът на Виртанен звучеше спокойно, но зад думите му се криеше едва сдържан гняв.

— Трябваше да си го направил, Тюл. Изпращането на сала… Може да е опасно. Ако те бяха видели…

— Трябваше да видя — отговори дрезгаво Тюл. — Трябваше да съм сигурен. Впрочем хората ми внимаваха.

— Не се съмнявам, но за в бъдеще трябва да правиш каквото ти казвам. Една погрешна стъпка — и всичко пропада. Разбираш ли ме, Тюл?

Тъмнината отвън беше гъста. Бен усили изображението. Мракът бавно придоби зърнеста червеникава форма. Момичето седеше в ъгъла на ниското походно легло с ръка на врата. Без да откъсва очи от нея, видя как тя разтърси коса, изпъна глава напред и започна да се реши.

Тишина. Прокарваше гребена през огнената си коса, а Бен седеше в работния кабинет на баща си и я гледаше. Миналото в него беше ослепително живо.

После избухна мракът. Жарък, изгарящ мрак.

Силното тропане го събуди. Бен обърна глава и потръпна, почувствал силна болка точно над лявото си ухо. Бавно се надигна, изчака зрението му да се приспособи към тъмнината. Наблизо стоеше столът, а клавиатурата бе увиснала на ръката му. Стана с усилие, усети киселия мирис на болнавост в стаята и съсъка от статичното електричество на забравените екрани.

Като време, кървящо от тъмнината.

Беше късно. След единайсет. Този път продължи над два часа. Бяха минали вече две седмици от последния пристъп, когато съзнанието му се затъмни само за две-три минути. Сега беше съвсем различно.

Бен потрепери и постави внимателно пръст на раната. Разрезът беше дълбок, дълъг почти два и половина сантиметра, но не личеше да е сериозен. Кръвта се бе съсирила. Усещаше раната по-скоро нежна, отколкото болезнена.

Отново се потропа.

— Бен! Отвори! Моля те!

— Идвам…

Изпъна се на стола и отново положи клавиатурата на бюрото, след което изчисти екраните. Нямаше представа дали камерите още функционират и дали се е записало нещо след припадъка му, но то трябваше да почака. Първо да разбере какво иска Мег.

Отключи вратата и я открехна. Мег стоеше с разтревожено лице.

— Бен! Майка! Не знам… — тя спря, забелязала кръвта по косата му. — Боже всемогъщи, Бен… какво е станало?

— Имах припадък — отговори той, излезе във вестибюла и затвори вратата зад себе си. — Загубих съзнание за малко, това е всичко. Какво казваш за майка?

— Не мога да я намеря, Бен. Навсякъде я търсих. Ходих дори долу на ливадите и я виках, но няма никаква следа от нея. Това не й е присъщо, нали, Бен? Искам да кажа, тя винаги предупреждава къде отива.

— Добре… — той я обви с ръце и я привлече към себе си, за да я успокои с прегръдка. — Добре. Кажи ми кога я видя за последно? Тя беше тук, когато се върнахме от старата къща, нали?

Мег го погледна.

— Да, в розовата градина.

— Така. Тогава беше малко след седем. Значи не може да е отишла далече, нали? Каза, че навсякъде си я търсила.

— Поне три пъти. Дори претърсих с фенерче долу при залива.

— Добре — той разтриваше раменете й, — вероятно има съвсем ясно обяснение. Виж, защо не слезеш в кухнята и не приготвиш нещо за вечеря, докато аз отново проверя в къщата. Не се притеснявай, Мег. Всичко ще се оправи.

Тя кимна и се обърна щастлива, че има с какво да се заеме, но докато Бен гледаше оттеглянето й, усети присвиване под лъжичката. Ами ако е сгрешил за Виртанен? Ако той я е заловил? Ако сега я държи в плен?

Започна търсенето от горните стаи. Остана дълго в стаята на майка си, разгледа гардероба, опитваше се да разбере какво липсва оттам. Робата. Червената копринена роба за баня с дължина до глезените, която често носеше преди смъртта на баща му. Всичко друго си беше на място. Всички рокли, палта и дълги сака.

Той се извърна и огледа гладката бяла повърхност на кувертюрата, бурканчетата с кремове и флаконите с парфюми по тоалетната масичка, изненада се, че стаята е толкова подредена и спретната. Ако Виртанен я е отвлякъл, трябваше да има следи от борба. Освен ако не я е връхлетял на ливадата. Тогава защо е трябвало да облича робата за баня, като отива на ливадата?