Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Обърна се с лице към големия екран, който бе съживил. Екранът бляскаше, после се преобрази в матово червеникавокафяво, изпъстрено с малки, неправилно оформени кръпки тъмнина. Окото на камерата се взираше право в портала на средищната къща, но във вечерния здрач беше трудно да се разбере какво става, ако въобще имаше нещо.

Превключи бързо трите камери и се обърна към първия образ, разшири блендата, за да го увеличи, докато матовата оранжева мъгла вдясно от центъра се изясни в древен железен мангал, пълен с каменни въглища, а дългата тъмна и остра форма зад него — в наклонените подпори и яките прътове на средището. Осветявани от последните отблясъци на дневната светлина, дузина възрастни мъже стояха край тъмнеещата врата и говореха оживено. Пред тях се събираше много народ, насядал в очакване с кръстосани крака по турски на тъмната гладка земя.

Бен се отпусна назад, дишаше на пресекулки, попиваше с очи всичко. Беше съвършено. Просто съвършено. Пръстите му се плъзгаха по повърхността на клавиатурата. С леко щракване лентата тръгна. В горния ляв ъгъл на екрана сигналът за запис започна да мига в червено.

Слънцето беше ниско на запад над хълмовете на кот Комб. От час на час светлината чезнеше, докато по знак на един от възрастните донесоха факли — стари, натопени в масло парцали на прътове — и ги запалиха от мангала. Сцената веднага доби друг вид.

Под трепкащото мъждукане на факлите лицата от тълпата внезапно станаха странни, почти демонични. Докато бавно въртеше камерата, той премина през морето от лица и отбеляза колко изтощено и съсухрено изглежда всяко едно от тях. Тънките устни, отворени като рани, изпънатите вратни мускули. Око, което шари в хлътналите очни орбити, с трепкащи в тъмно зеници, като насекомо върху бледо яйце. Под тях — сключени челюсти, които откриват почернели кучешки зъби, първо озъбени, после засмени. Бен се взираше смаян. Сякаш полумракът откриваше истината за тези лица. Свеждаше ги до цифра, която трябва да бъде изброена. Отново осъзнаваше колко различни са тези лица от обитателите на Града. Вътре лицето беше маска, стена, изградена да скрива. А в тези диви, простовати лица всичко бе открито пред погледа. Трябваше само да знаеш езика.

Докато отново прекосяваше тълпата, картината бясно се завъртя. След миг екранът стана бял. Бен веднага превключи на втората камера, обърна я да хване във фокус нефункциониращото „око“. След като безплодно търси, го видя в ръката на един от стражите. Мъжът го беше измъкнал от подпорите на колибата, където Бен го бе разположил; смачка чупливата обвивка на машинката така, както се мачка насекомо. По дивашкото брадато лице просветваше разбирането, че не държи живо същество.

Като ругаеше тихо, Бен набра командата за саморазрушение. Пред погледа му камерата се нажежи в ръцете на стража. Мъжът я изпусна с вик и я стъпка. Но камерата пак гореше и разпръскваше искри като падаща сгурия.

За миг настана объркване. Около мъничката размазана фигурка се насъбра тълпа, гласовете рязко се извисиха, но един от възрастните върна хората обратно по местата им.

Бен се отпусна назад с облекчение. Ако дори за миг заподозрат, че ги наблюдава, всичко ще пропадне. Целият му план зависеше от преимуществото, което му даваха „очите“.

Превключи на двете оставащи камери, пробва ги една по една, усилил образа и звука почти до изкривяване. Беше късно да ги размества. Трябваше да се надява, че каквото и да стане след това, ще е пред погледа му, което означаваше навън, пред средищната къща. Не се осмеляваше да рискува втори път.

Едва свършил, във въздуха се разнесе недоловимо бръмчене, нарастващо на моменти. Беше самолет, крузър на сигурността, ако се съди по шума. Наклони първата камера, за да изследва тъмнината над кот Комб.

Видя го незабавно. Идваше от изток и летеше ниско, чертаеше блестяща пътека по тъмната вода с прожекторите на носа си. Проряза изправената сега тълпа и възрастните, събрани около портала, след което се наклони. Крузърът приближаваше шумно и демонстративно, показваше се достатъчно, за да бъде ясно видян от стражата.

Бен плъзна поглед към празния екран вляво и набра кода за достъп на баща си. Сега всичко беше готово. Оставаше само да види кои са. Да открие какво искат и защо. След това щеше да действа.

Крузърът намали ход и премина над армадата салове два пъти. Трасиращите му светлини танцуваха по тълпата долу, към която надничаха лица от вътрешността на самолета. После бавно се спусна.