Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Млъкна, осъзнала, че той не я слуша, а погледът му пак се рее и мислите му са другаде.

— Защо там? — повтори тя, този път — по-меко.

— Така — отвърна тихо той и се засмя. — Просто така.

Бен стоеше под ослепителната слънчева светлина, с крака върху тъмната и гладка като стъкло повърхност, където някога беше старата къща, и се оглеждаше наоколо. Природата беше напъпила навсякъде, но тук зеленината бе неудържима. Той се наведе да поглади повърхността, изтри слоя от мръсотия и прах. Беше загубил ръката си преди повече от осем години тук, на това място. Под него разтопената скала изглеждаше като гладко огледало. Взря се в лъскавата тъмнина, опита да зърне лицето си и се обърна, потърсил с поглед Мег.

Тя беше оставила дрехите долу, близо до реката, под наведените клони. Движеше се между слънчевата светлина и дълбоката сянка. Тъмнината падаше върху косата й и играта на сенките от листата по ръцете й напомняше на Бен детските приказки за горските нимфи и дриади. След като я съзерцава известно време, тръгна към нея.

Тя го погледна и се усмихна.

— Спомних си последния път, когато дойдохме тук… преди произшествието.

— Библиотеката — той я изпревари, — и тайната стаичка под нея.

— Да — тя се огледа намръщена, сякаш се изненада, че не е заобиколена от всичко това.

— Къде отидоха, Бен? Къде отиде всичко?

Той се канеше да й отвърне „там горе“ и да посочи главата си, но нещо в държанието й го възпря. Това не беше риторичен въпрос. Тя искаше да разбере.

— Не знам — отвърна той.

Може би в тъмнината.

Тя продължаваше да го гледа с разширени от недоумение очи.

— Нима всичко е само атоми, Бен? Атоми, които нескончаемо се съчетават и съчетават? Нима всичко опира до тях?

— Може би — докато произнасяше думите, той си даде сметка, че всъщност не го вярва. Имаше нещо повече. Нещо, което усети сам през последната нощ сред пламъците и след това в тъмнината край водата. Нещо извън обсега му.

Бен потръпна и отново се огледа, осъзнал силата на спомена за старата къща в паметта си. Трябваше само да затвори очи и тя отново беше тук, както през пролетта преди осем години — стаята с книгите; тайната стая на Огъстъс, четенето на дневника му, след това — стените около градината, гробът на Огъстъс.

Брат му, починал преди осемдесет и осем години. Част от експеримента на Еймъс. Семето на Еймъс, неговият син — като всички тях.

— „Order jener stribt und ist.“

Мег го погледна любопитно и попита:

— Какво беше това?

— Стих от Рилке. От Осма елегия. Беше издълбан на гроба на Огъстъс. „Или някой умира и това е“ — кимна, разбрал най-сетне, че Огъстъс също го е съзнавал. И той търсеше нещо — ужасния ангел на красотата.

Бен седна с лице към сестра си, пресегна се и взе лъскава зелена ябълка от купчината. Отхапа и отново се замисли над видяното тази сутрин, припомни си тъмните, обрулени от вятъра лица на обитателите на сала. Диви, варварски лица с черни или изпадали зъби, с чорлави коси, в дрипави, омазнени и кърпени кожени дрехи. Някои носеха очукани древни значки с изтрити надписи като имена на древните племена.

Беше изчислил скоростта на армадата салове и сметна, че ще пристигнат най-рано след единадесет часа до носа при Комб. Ще се появят общо взето към залез-слънце. Дотогава можеше да се отпусне и да се наслаждава на деня.

Изяде ябълката, сърцевината и всичко останало и се пресегна да вземе друга.

— Бен…

Мег го гледаше увещаващо — като майка му — това го накара да отдръпне ръка. Замълча за кратко, без да откъсва очи от нея, но се засмя.

— Реших да направя промени — поде той. — Струва ми се, че имаш право. Може би този хан трябва да остане жив.

Лицето й засия от радост.

— Така ли? Наистина ли мислиш така?

Той кимна и се наведе по-близо, съзаклятничейки — отново я беше включил.

— Мислех за съвсем нов сценарий. В него Тон Йе остава в странноприемницата като затворник след пожара. Той е тежко ранен, на смъртно легло, но момичето го лекува. И след това…

Сенките в долината се удължаваха, когато Бен отново се настани зад бюрото на баща си, дръпна завесите и плътно заключи вратата след себе си. Движеше бързо пръстите си по клавиатурата, без да гледа. Двойните екрани от края на бюрото веднага се издигнаха плавно и меко заблещукаха.

Извика картата на Имението, насочи четирите квадратни грида към устието на делтата. Както предполагаше, армадата салове беше пуснала котва оттатък Танцуващите просяци, извън обсега на стражата при кот Блакстоун.