Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

И после тъмнината. Жарка, изсушаваща тъмнина.

Събуди се от слабата светлина на зазоряването. Къщата беше спокойна и притихнала, но той лежеше вцепенен, сякаш разтревожен, без да знае защо.

Излезе в коридора и остана в дълбоката сянка, загледан в далечния край на помещението под ниския таван. Вратата към стаята на майка му беше затворена. Светлината от прозоречната рамка падаше върху стената вдясно от нея и осветяваше портрета.

Приближи се бавно към него.

Всеки ден минаваше оттам. Всеки ден го зърваше, без да се замисли за него повече, отколкото за стръкчето трева или за листото, паднало на пътеката. Но сега стоеше и го изучаваше напрегнато, опитваше се да проникне отвъд познатите форми и цветове в усещането, което ги създаваше — което е вдълбано в лененото платно, в маслените бои и в четката. Затвори очи и остави върха на пръстите си да опипат повърхността на платното, после отстъпи назад, погледна косо, сякаш за да го види отново.

Беше той самият. Или по-скоро представата на Катрин за него. Взираше се в тъмното, неясно лице, в изпъстрената с точици и неравности плът и кимна меко. Тя беше видяла двойствеността му, и прекрасно я бе пресъздала. За миг остави образа да изчезне, възхитен от абстрактната игра на червеното, зеленото и черното, извлякъл естетически трепет от композицията. После съсредоточи поглед и отново го видя като цяло. Не. Дори Мег не го познава така добре. Дори Мег.

Катрин… Бяха състуденти в Оксфорд. Бяха приятели и, в крайна сметка, любовници. От известно време не беше мислил за нея; не го допускаше, предпочиташе да не си я припомня. Но сега всичко отново се върна. Начинът, по който тя почиваше в креслото — като котка, с крака, свити под нея. Начинът, по който падаше косата й — златисточервен водопад, а всяка нишка — изящно, ярко огнено влакно. Докосването й, вкусът, ароматът й. Той затвори очи, припомни си всичко съвсем ясно, непреодолимо, след това потръпна обърна се и слезе по тесните извити стълби.

Долу завесите бяха плътно притворени, тъмнината — гъста. Слепешком стигна до вратата и дръпна резето, за да излезе навън в свежестта на новия ден и с боси крака да нагази в мократа от росата трева.

Чу се птича песен от дърветата оттатък залива, после — мълчание. Прекоси ниско окосената морава и се обърна да погледне към прозореца на майка си. Четвъртитото пространство беше тъмно, със спуснати завеси като клепач над окото.

Остана известно време замислен. През последните няколко дена тя изглеждаше по-щастлива, сякаш най-сетне се бе примирила със смъртта на Хал. Вече не се будеше от плача й през нощта. А на закуската вчера се изненада, като я чу да пее тихо в градината.

Внезапно се извърна. Чуваше шум. Висок, пронизителен шум, който долиташе в тъмнината откъм далечната страна на залива. Приличаше на животно, но не беше. Нищо в Имението не издаваше подобен шум.

Потрепери, изпълнен със странна възбуда. Осъзна, че този шум го е събудил. Странен, неземен шум.

— Натрапници… — прошепна с лице, осветено от почти невидима усмивка. В долината имаше натрапници.

Седеше зад бюрото на баща си с клавиатурата на прапрадядо Еймъс в странен полукръгъл дизайн. Завесите бяха спуснати, вратата — заключена. От другата страна огромният плосък екран, свален пред претъпканите прашни шкафове за книги, показваше долната част на долината, покрития с дървета хълм и осветената от слънце водна шир.

Бен беше изпратил камерите преди час; дузината мънички насекомообразни „очи“, които дори в момента претърсваха долината, от извора далеч на север до замъка в устието, и търсеха следи от нахлуване. На единия от двата малки екрана на бюрото от лявата страна на Бен камерите се появяваха като следи от карфички по картата на Имението според предварително програмираните схеми на търсене. Бен седеше търпеливо, превключваше от картина на картина, очакващ нещо необичайно, но още нямаше нищо.

Сякаш беше чул звука насън. Но не беше сънувал. Това означаваше едно от двете: или имаше безпрецедентно нарушение на периметъра, или някой високопоставен чин от сигурността беше пуснал натрапниците.

Редното беше да се обади на Ли Юан и да поиска да изпрати някого. Може би Кар. Но това беше последното, което искаше. Щеше да се срамува, ако не намереше начин да използва натрапниците в произведението си.

Зад него месинговата брава се превъртя, после изтрака.

— Бен? Тук ли си?