Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Прозява се и протяга ръце. Светлината във вратата зад него е затъмнена от нечие присъствие. Полицаят отпуснато се опира на здравата дъбова греда на вратата и сочи към джонките, говори с неразличим шепот, намекващ нещо. Стопанинът се смее тихо и кима, после се обръща, влиза вътре, затваря плътно вратата зад себе си. Тъмнина, щракването на спуснатото резе, отново тишина. След миг — шум от стъпки по калдъръма. Луната се е издигнала високо. Остава час до смяната на стражата.

Ъгълът на камерата се сменя, дава поглед към мрака. Тъмнината се разнася. Млад хан лежи върху гладките изтъркани камъни на Стъпалата на поклонника. Крехката му фигура се крие от стражата на каменната козирка на кея. Зад него — неподвижната черна повърхност на водата. За миг изглежда замръзнал, очертан от тъмнината, но докато стъпките се отдалечават, той сваля мушамената чанта от врата си и разгръща торбичката. Нещо малко и блестящо просветва за кратко на лунната светлина и отново потъва в просмуканата му от влага риза.

Камерата бавно се отдръпва назад, показва стъпалата, близката странноприемница, крачещия страж. Петно от четвъртита светлина разкрива незатворения прозорец в тясната уличка до странноприемницата. Всичко тъне в безмълвие, когато от дясната страна на кадъра, на каменната козирка на кея се промъква сянка и се разтваря в тъмнината. Стражът е спрял и стои на ръба на кея, взрян в джонките оттатък водата.

Фокусът бавно се свива. По пирамидата с мускети блещука светлина, погледи на широко отворени любопитни очи, гладко избръснати бузи. После всички отминават, заобикалят дървената варосана фасада на странноприемницата.

Уличката изглежда пуста: тясна бяла ивица, очертаваща правоъгълник, осветен в жълто. Но тъмнината се сгъстява, сменя формата си. Късо подрязани перчеми в светлината под перваза. Бегъл поглед към тъмна мокра дреха, полегати рамене и закръглената извивка на гръб.

Окото на камерата се вмъква вътре, прокарва линия в тъмнината, след което се обръща назад към легналата фигура в осветеното от лампата пространство.

Шест бледи, съблечени тела лежат на маса на магарета. Полицаят с гръб към прозореца пие на големи глътки бира от каната. До него седи собственикът и говори. Охранената му пепелявосива ръка лежи върху бедрото на мъртвия Тон Йе.

Време е.

Щракване, кратко припламване на прахан. Вътре полицаят се обръща, разтревожен от шума. Откъм кея идва вик.

Собственикът подскача уплашено, разлива бирата си.

— Какво, за Бога, беше това?

— Дявол знае! Най-добре да идем да видим, а? — полицаят оставя халбата си и последва стопанина през отворената врата.

Стаята опустява. От перваза на прозореца идва тихо пукащо съскане, сякаш мушамената материя се възпламенява. После звънтенето на счупено стъкло, ненадейният пламък на маслото от разтрошената върху каменните плочи в стаята бутилка. Стига до подпорите на масата. Пламъкът лизва оръфаните краища, изпръсканите с масло завеси, гладно оглозгва сухото дърво на рамката на вратата. След миг стаята лумва в пламъци, бледата кожа на телата блещука с ярка неестествена светлина. При приближаването на камерата плътта на най-близкия се поти и пуска мехури.

Камерата се оттегля назад, показва побелялото стъпало, изкачва се по външната стена нагоре към тъмнината. Тук, в горните стаи, спят повече от четиридесет мъже; половината от екипажа на търговския кораб прекарват последната си нощ на брега.

Камерата излиза и показва горящата странноприемница. Надолу по кея стражът се е обърнал с лице към ханджията и полицая.

— Джонките! — вика той. — Джонките бягат!

В центъра на устието трите морски съда на хан са угасили сигналните светлини и се плъзгат бавно към устието на реката. Чува се плясъкът на греблата и пеещият звук от гласовете на хан , които окуражават гребците.

За момент тримата остават на брега, загледани в тях, после като един се обръщат, усетили ярката светлина зад гърба си, острото съскане, пукане и пращене на огъня. Горещината. Внезапният мирис…

Собственикът с широко зинала уста прави стъпка към все по-силната светлина. В това време край него прелита фигура с блещукащи златни коси и се втурва вътре.

— Не! — вика той. — За Бога, жено, не! Той е мъртъв…

Прави две колебливи крачки към огъня, но спира. Твърде късно. За миг черната й пелерина се мярва в блясъка на отвора и изчезва.

Над водата се носи гъст дим. Цялата странноприемница гори; пламъците изскачат от гредите на покрива, пронизват мирната тъмнина над града. Отекват викове — високи, агонизиращи викове; после — тишина. Нищо друго — само въздухът и огънят, пукащите греди и трошенето на стъклото.