Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Пазачът се засмя и тъжно поклати глава.

— Съжалявам, ши Уард, идвате твърде късно. Меридиан вече излетя.

— Знам — нетърпеливо го прекъсна Ким, — но на всяка цена трябва да изпратя съобщението. Ужасно важно е.

— Съжалявам — отново започна пазачът — беше самата учтивост, — просто не е възможно. Не и преди корабът да застане на орбита.

Ким се огледа, зачуди се какво да направи, какво да каже, за да убеди пазача да му помогне. Обърна се и се облегна на бариерата, решен да довери всичко на младия офицер.

— Всъщност истината е, че момичето, което обичам, е на борда на Меридиан . Баща й не иска да се оженим и я изпраща в колониите. Научих го едва преди няколко часа и трябва да говоря с нея, преди да е заминала. Просто трябва.

Младият пазач се отпусна леко назад. Нашивките показваха, че е лейтенант, но по държането му Ким се досети, че наскоро е излязъл от училището за кадети.

— Бих искал да ви помогна, ши Уард, наистина искам, но няма как. По време на предстартовото броене с Меридиан няма връзка. Дори великият танг в този миг не би могъл да се свърже с кораба — не и ако не нареди да се отмени броенето.

— Разбирам — Ким се извърна. Завладя го усещането, че всичко е празно, тъмно и безкрайно като бездънна шахта. Толкова ужасно и унищожаващо, че се усети изпразнен, близо до смъртта.

Беше загубил. Беше я изгубил.

— Ши Уард…

Ким отново се обърна и втренчи невиждащ поглед в него.

— Да?

Младежът заобиколи бариерата. Очите му изглеждаха по-меки отпреди, изпълнени със съчувствие.

— След пет минути ще приключа дежурството си тук. Ако желаете, може да отидем в наблюдателната кула и ще видите заминаващия кораб. А за съобщението… е, може да успея да направя нещо заради вас. Чрез техническия персонал. Максимум петдесет думи, имайте предвид, не мога да гарантирам, че ще пристигне, но толкова мога да направя.

Ким потрепери и сведе глава, усетил прилив на огромна благодарност.

— Благодаря ви — промълви той. — От все сърце ви благодаря.

След двайсет минути, докато гледаше към пламтящата точица, която изчезваше в небето, Ким потръпна и замислено докосна с език горните си зъби. Седем години. Трябва да чака седем години, докато тя стане негова. Още докато си го помисли, знаеше, че ще я дочака. Ще бъде тежко, но той ще издържи. И тогава тя ще стане негова — със или без съгласието на стария. Негова.

Две групи мъже стоят пред странноприемницата „Слепият дракон“ до кея на стария град, пият и се смеят. Намират се на разстояние двайсетина чи и гласовете им се носят в безмълвния въздух на ранната вечер. Отвън, в центъра на широкото устие, стоят на котва три големи джонки с прибрани ватирани платна. Познатите закръглени форми се полюляват от силното течение на прилива. Надолу по реката, на двеста чи от затворения кръг на рибарското пристанище, почива тримачтовият търговски кораб на хун мао , натоварен тежко, с корпус, потънал ниско във водата.

За миг морският бриз стихва и се възцарява идеална тишина — тишина, преизпълнена с топлината на късното слънце. Когато вятърът отново се появява, високите досадни крясъци на морските птици завладяват въздуха, отекват в старите каменни къщи на стария град.

В края на едната група млад хан се обръща, закрива очи с ръка и се заглежда към празненството на моряците хун мао , тълпящи се на близкия кей. Втренченият му поглед блуждае от калдъръмения площад към катерещите се нагоре по хълма улици и търси бледокремавата фасада на една къща: малка виличка с тераса и градина, в която лунната светлина танцува в паметта му и ухае силно на жасмин.

— Какво си се зазяпал, жълтур?