Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Тя го гледаше, докато се освобождаваше от сребристата екипировка. През последната година Бен беше напълнял, наддал на ширина, съответстваща на ръста му, отърсил се бе от последните следи от детството. Сега беше един почернял от слънце висок мъж с уверени движения. Но дори и така нещо му липсваше. Дали мъртвият му баща не беше нещо повече от него? В какво беше основното им различие?

Бен окачи екзоскелета на стойката и се обърна назад. Дневникът му беше тук, в дълга подсилена метална подвързия — трийсет големи Квадратни тетрадки с кожени корици, които наричаше „планове“. С релефни шипчета, а в средата на всяка корица със старинен готически шрифт бе изписана думата Heimlich 3 3 Heimlich (нем.) — тайно, секретно — Бел.пр. и пореден номер. С безпогрешно движение той взе тетрадката с номер 14 и я вдигна от лавицата, макар изкуствената му ръка да се справяше с усилие с тежестта й.

Последните шест седмици бяха работили усилено, възползваха се от дългите дни и идеалната светлина. Повечето „промеждутъци“ — сензорните матрици, които съставляваха по-голямата част от изживяването на Бен Шепърд — бяха завършени отдавна. „Външните детайли“ — кратки, хореографски изпипани сцени, които идваха от старото киноизкуство — бяха заключителният етап, като екран за богатия сензорен поток. Когато двете се съберат, работата ще бъде завършена. Но само ако Бен е доволен.

Наистина имаше голямо „ако“.

— Тук — той постави тетрадката до сценарното табло, където бе работил досега, и я отвори, — мисля, трябва да опростим нещата.

Мег се приближи и се наведе зад него да погледне.

Отворените страници на плана бяха покрити с плетеница от блестящо оцветени линии и символи, а ясният дребен почерк на Бен изпълваше местата, където бе направил незначителни поправки в схемата.

Тя се усмихна, осъзнала колко близко й е станало това. Преди година той не й позволяваше да знае нищо, но сега тя му беше постоянен помощник, до рамото му на всеки етап от работата. Мег погледна. Осемдесет и една линии пресичаха страницата, всяка от тях представляваше един от осемдесетте и един възела, включени в мозъка и тялото на крайния получател на „изживяването“ на изкуствената реалност.

— Гледната точка на изживяването е предопределена — той почука по страницата. — Не можем да променим нищо, без да преструктурираме целия „промеждутък“ в секцията. Но можем да изрежем много неща, ако са от „детайлите“. Не трима, а един да пали огъня. Както и да намалим броя на стражите. Така ще спестим време при поставянето. В програмата ще имаме само седем морфа, а не дванайсет.

Тя кимна.

— Съгласна съм. Ще стане по-стегнато и по-непосредствено. Защо да не фокусираме върху приятеля на Тон Йе, подпалвача?

Бен вдигна поглед.

— Да, това ми харесва. Може би ще можем да прибавим нещо и в предишните. Малък епизод с двамата, който подчертава близостта им.

— Ами момичето?

Бен поклати глава.

— Знам какво си мислиш, Мег, но това, което става с нея, трябва да се случи. Без него… — той сви рамене и впери поглед в полуосветеното устие, като докосваше черната перла на златната верижка около врата си. После отново се обърна към нея с тъмни, замислени зелени очи: — Почакай, любов моя. Ще разбереш. Обещавам ти. Сама ще разбереш защо го направих така. Защо трябваше да стане така.

Безмълвна тишина. Лунна светлина сред кадифения мрак. Изведнъж повърхността се разчупва. Изплува глава с хубава черна коса. Отразеният образ от пламъка в блестящото, с черна зеница око. Отминава. Повърхността е тъмна, неподвижна. Стъпки по калдъръма. Движение на обути крака, светлина и сянка по кожените гънки, злато и среднощен мрак. Проблясването на пламъка в метален мангал. Танц на сенките, разкриващ спираловидната извивка на древния дъб. Тишина, после плисък и проскърцването на отваряща се тежка врата. Внезапно разплискване на светлина, злато и топлина. Смях. Напукана и подута ръка с бледа плът, на петна, с гладък сребърен пръстен на показалеца, се отрива в лекьосана с бира престилка. Ухание на жасмин. Мрак. Вижда се глава, задъхва се с отворени като на риба уста. Плисъкът на водата срещу каменните стъпала на кея. Подкованите крака се обръщат. Кратко проблясване на светлината от лампата върху купчина мускети. Отново смях. Гузен, виновен смях.

Окото на камерата се отдръпва назад.

Стопанинът застава за миг с ръце на широкия си кръст, наполовина в мрака, и гледа отминаването на жената, шумоленето на широките поли в тишината на ранната утрин. Обръща се към далечните хълмове отвъд водата. В центъра на устието джонките стоят мълчаливо, само сигналните лампи по тях се отразяват върху тъмната вода. Търговският кораб надолу по реката е тих, силуетът на стража се откроява от фенера на носа.