Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Хун мао е огромен мъж с широки като бъчва гърди, а мускулите на ръцете му са като двойно преплетените въжета на корабната котва.

Застава заплашително до Тон Йе. Брадатото му лице е подигравателно и враждебно.

Зад Тон Йе се чува глухо мърморене. Чашите с вино се оставят бързо. Дрехите и евтината коприна зашумоляват, докато се вади скритото оръжие. Всички досегашни разговори са забравени. Във въздуха витае напрежение, както в мига преди бурята да връхлети. В центъра на тази буря е Тон Йе, който продължава да се взира с неразбиране в едрия мъж, а съзнанието му е още отнесено.

— Моля?

Морякът — с редки зъби и грозен като бияч, с вързана на опашка на немития тил червена коса — се навежда и сурово поставя загрубяла ръка на рамото на младия хан .

— Дяволски добре разбираш за какво говоря, измет с дръпнати очи. Видяхме те, промъкнахме се подир тебе в тъмното. И знаем кого викаше. Обаче ще сложиш край, ясно ли е, момче? Отсега нататък ще си стоиш на шибания кораб или ще си загубиш това, с което пикаеш на обущата си.

Младият хан преглъща и отстъпва крачка назад, за да отблъсне ръката. Той е уплашен — разтърсен от разкритието, че посещенията му при любовницата са проследени; но дори да е така, той не се срамува от постъпката си и поглежда непоколебимо мъжа в очите.

— Простете, чун цу , но няма закон, който да забранява, нали? А младото момиче… ако не възразява на моите посещения…?

Морякът обръща глава и изплюва храчка на калдъръма. Главата му се завърта, очите му са полузатворени, тялото се напряга. Едната ръка вече е свита в юмрук, другата опипва ватираната материя на сакото за скритото острие.

— Може би не, но аз имам нещо против. Само мисълта, че докосваш някоя от нашите…_ жжжи-вот-но_.

Думата едва е произнесена със съсъка на „ж“-то, натежала с трупаната цял живот обида, увиснала във въздуха, и морякът хан се нахвърля върху едрия. Дебело бамбуково стебло се извива към главата му. И след миг се стоварва целият ад.

На калдъръма пред странноприемницата остават мъже, вкопчени в битка. Гневните им гласове отекват във вечерната тишина. Зяпачите по джонките в устието са спрели да палят бреговите лампи и възбудено се взират оттатък водата. На търговския кораб започва неистово движение, сякаш корабът потъва. На носа застава за кратко висока, тъмна фигура с шапка, подвита от трите страни, и вдига към очите си телескоп, после се обръща и бързо се насочва към кораба.

На брега младият хан е повален с железен шип, пронизал дълбоко червата му. До него лелей червенокосият моряк. Черепът му е разтрошен като черупка на яйце. На калдъръма са паднали и други, но битката продължава с неотслабваща ярост. Вековната злоба дава сила на всеки удар. С пронизителен писък един хан пада от кея и бавно се прекатурва в равната като стъкло вода.

Дрънкат оръжия, пръстите се вкопчват или отпускат; ушите долавят тежко сумтене и стенания при нанасяни или получавани удари. После — миг безмълвие, хан отстъпват и един след друг се прехвърлят през високата каменна стена на кея във водата. Докато с мъка се катерят по корабите, те се обръщат към противниците си с широко отворени от изненада и възбуда очи, омразата им се примесва с някакъв необясним копнеж.

Настава миг тишина. И още миг, докато андроидите, куцукайки си тръгват след края на програмите. Тогава зад бариерата се чуват ръкопляскания.

От мястото си, полускрит от редицата монитори на покрива на хана, Бен Шепърд се обърна в тромавата ВР-екипировка с едва забележима усмивка на устните и се поклони в знак на признателност на седналите надалеч четирима войници. Това бяха най-добрите снимки. С последните уточнения — леката смяна на акцента и решението за фокусиране само върху червенокосия моряк — се получи съвсем различно.

Сестра му Мег вдигна поглед от мониторите.

— Е? — попита той. — Успяхме ли да снимаме всичко?

Тя кимна, но той виждаше, че още не е доволна. Искаше Тон Йе да оживее. Искаше хепиенд, в който влюбените да се съберат. Докато той…

— Ако тя го излекува… — предложи Мег тихо.

Той тръсна глава и отсече:

— Не. Трябва да се изживее цялата натрупаната злоба и обида. Да го почувстваме в собствената си кръв и да разберем какво означава — и до какво води. Ако Тон Йе остане жив, няма да усетим трагедията. Както е…

— Да, така, както е, усещам озлобление. Усещам, че нещо ми е отказано.

Той се вгледа в нея за миг и кимна.

— Добре. Ще го завършим така. Ще подхранваме мъждукащата искрица, докато стане буен пламък. Ще започнем довечера, след като мръкне, когато сме в настроение.