Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

В тясната уличка през мъглата се носи бавно висока сребриста фигура като привидение. Гладката, висока като купол глава блещука като шарено яйце, торсът е равен, безполов, набразден с жилки като полиран мрамор. А лицето… лицето изглежда без черти, само с две мънички изпъкнали очи, искрящи сред световъртежа от дим и светлина.

Спира пред овъгления прозорец и се навежда през перваза да зърне слоя дебел задушлив дим в оголената от огъня стая, после се вмъква вътре. Голите му крака цвъртят при допира с нагорещените до червено стъпала. След миг се връща, носи отпуснато тъмно тяло.

Пред странноприемницата се събира тълпа. При появяването на фигурата се разнася шумно ахване. От изненада, неверие и благоговение. Това е сакатият. Момчето на Джон Нюскот. Саможивецът. Гледат как върви, препъва се, сякаш ще припадне. Дрехите му димят, безсилното женско тяло се люлее в ръцете му.

С приближаването му към тълпата двамина мъже излизат напред и поемат товара му.

Окото на камерата се премества. Набразденото брадясало лице на мъжа трепва, страдащо от гледката. Вдига пълни със сълзи очи, среща погледа на момъка и поклаща глава. Камерата се обръща и поглежда към обгореното лице на жената. Бавно се приближава към него, докато овъглената изприщена повърхност на плътта й изпълни екрана.

И после — мрак.

В далечната страна на устието, под дълбоката сянка на дърветата лежеше самотна фигура, взираща се в ставащото оттатък водата. За известно време остана неподвижна, скрита сред листата и високата трева, после с решително движение се спусна по стръмния скат и закрачи между дърветата по брега.

За момент спря и отново се взря. Широките тъмни очи блестяха със светлината на далечния пожар. С незабележимо потреперване той слезе долу, развърза въжето на лодката и се качи в издълбания дънер, оттласна го от брега с бързо тренирано движение.

Първо не направи нищо, а остави лодката да се плъзга по течението, главата и очите му бяха обърнати към далечния блясък. Страхът и изумлението го накараха да се просне като уплашено животно, притиснал късото дървено гребло към гърдите си. После се пребори със себе си, потопи греблото във водата и обърна лодката, за да я насочи по курс, успореден на брега.

Това промени всичко. Пред него, извън тъмнината в средата на реката, отплаваха джонките. Нещо повече, търговският кораб не направи никакъв опит да ги преследва. Стоеше си още тук, закотвен, с недокоснат товар.

Мъжът се ухили уродливо, докосна врата си с белязаните си ръце и отметна дългата провиснала коса назад от лицето си. Доволен, гребна надълбоко във водата веднъж, после пак, като се привеждаше на едната и на другата страна, ускоряваше ход със съзнанието, че трябва да бърза.

Беше късно. Бен стоеше до ръба на водата, загледан в залива отсреща. Чувстваше удовлетворението от успешната работа през деня като приятно пулсиране на вените. Затвори очи, отдъхна си. За момент отпускането беше пълно. За един кратък и все пак безкраен миг избяга от себе си, сля се с вечната тъмнина на нощта. С леко потрепване се съвзе, усетил някаква загуба. Нещо, което му бе отказано.

Извърна се назад и погледна към ниската позната вила на хълма. Светеше на горния етаж, в стаята на Мег. От мястото си можеше да види движенията й, докато решеше тъмната си дълга коса, после започна да се оглежда в огледалото. Той се усмихна и плъзна поглед към сламения покрив на къщурката, последва тесния път нагоре по хълма. Над линията на тъмните сега вили по-скоро почувства, отколкото видя стръмното издигане на земята. На билото със силует, очертан на фона на бледнеещата далечина, се виждаше църквата „Свети Георги“. Още по-нататък, на по-малко от половин ли , Градът продължаваше като огромна бяла, обширна и величествена стена. Бен потръпна и се завъртя в пълен кръг, осъзнал присъствието му — тук, във всичко наоколо, обградил и включил в себе си долината — включил и него самия — като гигантска кутия.

Умалил вилата, града и дърветата, пътищата, стените и човешките фигури. Умалил всичко като играчки. Играчки в гигантска кутия.

Луната се подаде иззад стената. За момент очите му се плъзнаха по сребърната линия, която осветената стена хвърляше върху тъмното небе, и отново се обърна с лице към залива.

Надолу реката беше тъмна, повърхността й — гладка като огледало, като огромна леща, отразяваща безкрая на звездната нощ.

Тази неимоверност — на какво приличаше? Как я усещаше ? Не беше ли просто небитие, отсъствие? Или нещо по-голямо от краткия миг, който току-що бе изпитал? Изживяване на нещо по-голямо ?