Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Беше сестра му Мег. Той хвърли поглед към таймера. Шест и четирийсет. Беше станала рано. Много рано, като се има предвид, че бяха работили до късно.

— Работя — извика, но още докато го произнасяше, знаеше, че този отговор няма да я удовлетвори. — Направи закуска. След малко слизам.

Усещаше как се колебае, почти чувстваше любопитството й зад дървената врата. Чу скърцането на дъските — тя слизаше по стълбите.

Отпусна се назад, за да обмисли възможностите. Ако Мег е узнала какво става, ще поиска да извикат войска. Ще се уплаши и разтревожи за безопасността им. Нямаше нужда. Щеше сам да се справи.

Взира се в картата известно време, после пак обърна поглед към таблото, започна да програмира отдалечените си мънички „очи“, изпращаше ги едно по едно на юг, далеч от града и пристанището му, оттатък Залив на военната флотилия и древния замък и след това към морето.

Трябваше да са там. Някъде нататък. При Черната скала може би, при Рифа на замъка или подслонени от Скалата на чайката…

Не. Пропъди тази мисъл. Там нямаше убежище дори за семейство мишки, камо ли да се скрият хора. Нямаше нито един остров или оголена скала отвъд кот Старт на юг до устието на Екс на север — само гладките бели стени на Града, който се извисяваше над земята и се спускаше право в морето. Разбира се, там бяха необикновените скали, издадени на около десетина метра над бурно развълнуваната вода, но нямаше начин да са се установили на една от тях. Първият прилив щеше да ги отнесе. Все пак, трябваше да се увери — натрапниците трябваше да идват отнякъде.

Отново погледна към екрана, наблюдаваше как камерата отскача от надиплената от вятъра вода. Бавно като мержелееща се в дъното сянка изникна Скалата на чайката — остро очертан изпъкнал скелет върху сутрешното небе.

За миг остана поразен от красотата на пейзажа, от играта на светлина и тъмнина, от свежестта на самото движение. Може би ще може да го използва, да го включи някъде.

Слънцето примигна веднъж, втори път и целият екран се обля със светлина. После — мрак. Внезапен, пълен мрак, когато камерата отиде отвъд скалата, издигнала се на четирийсет метра над водата.

Забави „окото“ и разшири отвърстието, за да вкара в него колкото може повече светлина, застави компютъра да увеличи образа, но нямаше нищо. Само море и скали.

Превключи нетърпеливо една от камерите, които бе изпратил на юг, отвъд Танцуващите просяци. Видя го веднага, на около двеста-триста метра, леко вляво. Кораб. Странен, невероятен кораб.

Палубата беше широк тромав сал от привързани здраво железопътни траверси, тежестта на корпуса — приличаше повече на абстрактна скулптура, отколкото на корпус — потапяше опасно ниско плавателния съд във водата.

Приближи камерата, за да сканира дължината. Счупени телевизионни апарати и брони от коли, врати от хладилници, капаци и радиоапарати с изкормени чаркове бяха свързани с електрически кабел. Компютърни клавиатури и лампи, маркучи за вакуумно почистване, видео — и кафемашини, останки от сателитни антени, автомобилни гуми и електрически тостери — всичко заварено така, че да образува ниска стена над сала.

Приличаше на колаж, огромен колаж от отпадъци. Предмети от великия, всеобхватен, динамичен технологичен свят отпреди Града.

Бен се разсмя удовлетворен. Сетне, като сумтеше от задоволство, зададе пълна мощност на „окото“, плъзна го бързо напред и назад по сала.

Идваше оттам. Някъде оттам. Какво ли беше? Остров, направен от човек? Древен мореплавателен съд? Или нещо друго?

Отдясно Градът господстваше над хоризонта с гладката си бяла стена по протежение на брега, лъкатушещ на зигзаг с неестествени урви, извисени на две ли над разбиващите се вълни. От лявата страна осветеното от слънцето море беше спокойно и пусто. С минаването на секундите възбудата му премина в несигурност. А ако това не е нищо друго освен сал?

Тогава го видя: ниско вляво, с проблясващи очертания под слънчевата светлина и струйката дим, издигаща се в сиянието. Забави камерата и смени посоката, като я насочи по траектория, обикаляща съда от юг.

Пак усети ускоряването на пулса си. Устата му изсъхна от предчувствие. Сал, беше сал! Но по-голям, много по-голям от другия. Толкова голям, че той се облегна назад с изненадана усмивка. Не един, а няколко. Огромни, по-големи от всичко, което досега е виждал или си е представял, че може да съществува. Бавно издигна камерата нагоре в небето, докато тя започна да кръжи над странната армада отдолу.