Дейвид Уингроув - Камъкът отвътре

Извърна се от водата и тръгна нагоре по хълма, проправяше си път през ниската ливада, далеч от вилата, към дъбовата фиданка на гроба на баща си.

Днес усети, че е близо. На моменти имаше чувството, че може да се протегне и да го докосне. Застанал сред фигурите пред водата, в яростния огън на сърцето си улови неговия краткотраен, мимолетен поглед. За миг това неназовимо нещо беше при него, на устните му, почти ясно, като мирис. Но когато отвори уста, за да го произнесе, то отлетя — неизказано, както винаги, — изплъзна се от всички опити да го върне обратно.

Бен седна с гръб към младото дърво и погледна към реката отвъд залива. Днес си отиде. За първи път от седмици насам вътрешните му съмнения замлъкнаха, въображението му остана в плен на играта на образите. Работеше над Черупката вече десет месеца, двеста деветдесет и седем дни се бореше с материала и най-сетне почувства, че е близо да улови това, което от месеци наред предвкусваше.

Усмихна се, спомни си как започна всичко — няколко месеца преди смъртта на баща му. Хал искаше да създаде нещо за жена си, което да й напомня за него. Бен бе предложил да направят „сензодневник“ — от типа на „под кожата“ — но Хал искаше повече.

— Не. Тя ще трябва да ме вижда. Отвън. Ще има нужда от това, Бен. Ще я утешава.

Затова скъса с обичайното и превключи от интензивните сензорни образи — моментите, улавящи изживяването да си Хал Шепърд — на по-студени, емоционално дистанцирани детайли, като използваше по-стари и по-конвенционални техники.

Бе очаквал да го отегчат или поне разочароват, но още с първия се получи различно и неочаквано предизвикателно. Вълнуващо.

Три месеца работи с баща си по Черупката — през тези месеци видя Хал променен, издълбан от рака, присаден му при убийството на Бердичев — и научи повече за този занаят от предишните три години.

Трябваше да прави компромиси, разбира се. Да следва неговото виждане всичко да се прави от реално по-реално. Кадрите между промеждутъците и детайлите, например — разтърсващите съзнанието скокове на възприятието, наречени от него „ефект на дисконтинуитета“ — дотогава винаги са били тромави. Преди винаги бе твърдял, че като се привлече вниманието на зрителя към изкуствения характер на медиума, може да се разруши силата на илюзията. Принуден от баща си да се сблъска с този проблем, откри нещо друго; разгърна цялото си майсторство да даде находчиви и недоловими начини за използването на същата тази изкуственост, за да направи илюзията по-силна отпреди.

Беше изненадан. Винаги бе смятал, че скокът — моментът на излизане от тялото и връщането в него вече с поглед назад — е разрушителен. И наистина е такъв, ако се мисли в чисти понятия. Но ако го извъртиш — ако накараш измислицата да работи за теб. Ако преминеш отвъд реалното…

Усмихна се меко при спомена за онези дни, представи си как смаяно ще го погледне баща му, с изгарящо живи очи на опустошеното лице. Неговият баща-брат. От семето на Еймъс.

— Бен?

Остави мигът да отлети — да отмие напрежението — и се обърна да погледне към сумрачната фигура на сестра си.

— Мислех, че си уморена?

Седна до него и се отпусна назад, подпряна на ръце.

— Бях уморена — промълви тихо тя, — но те видях тук отвън и си помислих, че…

Той се обърна и я погледна. Беше тъмно, лицето й тънеше в дълбоката сянка, но нямаше нужда от светлина, за да я види. Достатъчно беше да затвори очи и я виждаше — като дете, като момиче, сега — от последните няколко години — и като жена.

— Уморен си, Бен. Всичко това… е твърде много. Имаш нужда от помощ повече, отколкото ти оказвам аз. От техници, помощник за мизансцена. Някой, който да поеме част от основната работа по програмирането — тя направи пауза, но продължи, отчаяна от мълчанието му: — Мислиш, че можеш да свършиш всичко, Бен, но не е така! Работата те съсипва и го виждам с всеки изминал ден.

Той се разсмя, но както винаги беше трогнат от загрижеността й.

— Добре съм, Мег. Наистина.

Бен вдигна лице към нощта. От мястото си можеше да я подуши, почти вкусваше солено-сладкия аромат на кожата й, усещаше копринено гладката й топлина под меката памучна материя на роклята.

Обърна се, застана на колене с лице към нея, доволен за миг просто от това, че е тук с нея, в тъмното. После нежно я събори по гръб на земята, свали с една ръка роклята й, прокара пръсти по гладката дължина между бедрата, докато срещна меката топлина на пола, тихият й вик, потрепването на крайниците, което го възпламени, ослепи сетивата му, накара го да подскочи като кукла на конци и да се втурне в нея мигновено, да се нахвърли още докато тя се бореше да го разкопчае.